Продължението на историята

Анна остана неподвижна още няколко секунди, сякаш тялото ѝ отказваше да приеме случилото се. После бавно се обърна към детското столче и взе Мартин на ръце. Момченцето веднага я прегърна около врата, без да издаде звук. Не плачеше. Само дишаше тежко, притиснало бузата си до рамото ѝ.

— Имаш един час — повтори Иван, вече посягайки към телефона си. — Мамо, ела в хола. Не ми се гледат сцени.

Десислава се усмихна доволно и тръгна след сина си, хвърляйки на Анна последен презрителен поглед.

Анна влезе в спалнята с Мартин на ръце. Постави го на леглото и извади от гардероба стара пътна чанта. Ръцете ѝ трепереха, но мислите ѝ бяха ясни и подредени. Започна да събира дрехите на детето — пуловер, панталон, пижама, любимото му плюшено мече с пришитото ухо. За себе си взе само най-необходимото: документи, телефон, зарядно, една смяна дрехи.

Не плачеше. Сякаш сълзите бяха свършили много по-рано.

Когато излезе в коридора, Иван я чакаше.

— Ключовете — каза рязко. — Остави ги на шкафа.

Анна спокойно извади връзката ключове от джоба си и я постави на повърхността. Погледна го за миг.

— Утре ще ти се обади нотариус — каза тихо.

Иван се изсмя.

— Разбира се. Айде, стига глупости. Изчезвай.

Анна не отвърна. Отвори входната врата и излезе. Вратата се затвори след нея с глух звук, който прозвуча окончателно.

Навън беше студено. Снегът скърцаше под краката ѝ. Анна слизаше бавно по стълбите, стискайки Мартин до себе си. На партера остави чантата на пода и извади телефона. Набра номер, който не беше търсила от години.

— Добър вечер, господин Георгиев. Анна Петрова съм… да, точно така. Трябва спешно да се видим. Става дума за апартамента.

На третия етаж Иван вече беше включил телевизора. Десислава седна тежко на дивана.

— По-добре така — промърмори тя. — Само проблеми ти носеше.

На следващата сутрин звънецът иззвъня настойчиво. Иван отвори сънен. На прага стояха мъж с костюм и жена с папка.

— Господин Иван Димитров? — попита мъжът. — Аз съм нотариус Георгиев. Трябва да ви връчим документи.

Десислава излезе от кухнята, избърсвайки ръце в престилката си.

— Какви документи?

Нотариусът отвори папката.

— Според нотариалните актове, този апартамент е закупен преди осем години от госпожа Анна Петрова, преди брака ви. Пълната сума е платена от нейна лична сметка, получена след продажба на наследствен имот. Вие не притежавате дял от жилището.

Иван пребледня.

— Това е абсурд! Аз плащах всичко!

— Няма доказателства за това — отвърна спокойно нотариусът. — Освен това госпожа Петрова е подала официално заявление за освобождаване на имота. Имате срок от тридесет дни да го напуснете.

Десислава се отпусна на стола.

— Как така… да ни изхвърлят?

— Има още нещо — добави жената с папката. — Кредитът за автомобила е изцяло на името на госпожа Петрова. Плащанията са прекратени. Ако не бъдат погасени задълженията, колата ще бъде иззета.

Вратата се затвори, оставяйки след себе си тежка тишина.

На другия край на града Анна стоеше в малък, но светъл апартамент. Мартин седеше на масата и рисуваше с цветни моливи, смеейки се и разказвайки нещо оживено. Анна му приготвяше закуска и го слушаше с усмивка.

Телефонът ѝ иззвъня. Съобщение от нотариуса. Анна го прочете и остави телефона настрана. Затвори очи за миг.

Не изпитваше злоба. Нито желание за мъст. Само спокойствие.

Погледна през прозореца. Снегът навън се топеше бавно. Зимата си отиваше. А с нея и един живот, който вече беше зад гърба ѝ. Пред нея започваше нов — тих, сигурен и истински.