Продължението на историята
Мария стоеше неподвижно няколко секунди, стискайки касовата бележка между пръстите си. В банята настъпи тишина. Чуваше се само как капките червеникава вода падат от ръба на легена върху плочките.
— Тогава ми обясни, Николай — каза тя бавно. — Защо переш бельото си във вода, която изглежда като след убийство… и защо си купил пръстен за почти шест хиляди?
Николай преглътна трудно. Извади ръцете си от пяната и ги избърса в кърпата до ваната. Очите му бяха зачервени.
— Беше за теб — прошепна той.
Мария повдигна вежди.
— За мен? Мъжки пръстен, размер двадесет и две?
Николай се поколеба, после бръкна в джоба на якето си и извади малко кадифено пликче. Държеше го внимателно, сякаш вътре имаше нещо много ценно. Развърза връвчицата и извади тежък златен пръстен.
Мария го взе и го обърна към светлината. От вътрешната страна имаше гравировка.
— „М.“ — прочете тя. — Какво означава това?
— Мария… и още нещо — каза Николай тихо.
— Още нещо?
Мария го изгледа внимателно. В главата ѝ се въртяха всякакви мисли.
— Николай, ако си направил някоя глупост, по-добре кажи сега.
Той прокара нервно ръка през косата си.
— Това не е кръв — каза внезапно.
— Какво?
— Водата. Не е кръв.
Мария посочи към легена.
— Николай, изглежда точно като кръв.
— Доматен сос — промърмори той засрамено.
Мария премигна.
— Какво?
— Доматен сос… и малко червено вино. Разлях ги върху себе си в кухнята.
Мария го гледа няколко секунди мълчаливо.
— Значи ти плачеш в банята и переш бельо в доматен сос?
Николай въздъхна.
— Не това е проблемът.
— Тогава какъв е?
Той се облегна на стената.
— Днес ме уволниха.
Думите увиснаха тежко във въздуха.
Мария бавно свали ръцете си.
— Уволнили са те?
— Компанията съкращава хора. Проектът, по който работех, приключи. Казаха, че може би ще се обадят след време… но знаеш как става.
Николай гледаше към пода.
— А пръстенът? — попита Мария.
— Купих го преди две седмици.
— Защо?
Николай вдигна поглед към нея.
— Защото исках да те поискам за жена още веднъж.
Мария го изгледа изненадано.
— Още веднъж?
— Да. Знам, че звучи странно. Женени сме от осем години. Но напоследък… всичко стана толкова обикновено. Работа, сметки, умора. Почти не говорим както преди.
Той сви рамене.
— Исках да започнем отначало. Да те поканя на вечеря, да ти дам пръстена и да те попитам дали пак би казала „да“.
Мария погледна към златния пръстен в ръката си.
— И после?
— После днес ме уволниха — каза Николай. — Прибрах се, опитах се да сготвя нещо… разлях соса, виното… и изведнъж ми се стори, че съм пълен глупак. Как мога да ти предложа нещо такова, когато дори не знам дали след месец ще имам работа?
Гласът му леко трепереше.
— И започнах да пера всичко. Бельото, панталоните… каквото има. Все едно това ще оправи нещо.
В банята отново настъпи тишина.
Мария погледна към легена с червената вода, после към него.
— Значи наистина е доматен сос?
— За съжаление да.
Мария внезапно се засмя.
Николай я погледна объркано.
— Какво?
— Просто… за момент бях убедена, че си убил някого.
— Мария…
— А ти стоиш тук и плачеш над бельо в доматен сос, защото си искал отново да ми предложиш брак.
Николай сви рамене.
— Като го казваш така, звучи доста глупаво.
— Малко е глупаво — призна тя. — Но и много мило.
Мария направи няколко крачки към него и протегна ръка.
— Добре.
— Какво добре?
— След като вече си купил пръстена… мисля, че трябва да го използваш.
Николай я погледна недоверчиво.
— Сериозно?
— Сериозно.
Той внимателно хвана ръката ѝ. Пръстите ѝ бяха топли. Плъзна пръстена на ръката ѝ. Беше малко широк, но стоеше стабилно.
Мария го погледна.
— Николай?
— Да?
— Ако ме питаш отново… отговорът ми пак е „да“.
На лицето му бавно се появи усмивка.
— Наистина ли?
— Наистина.
След миг тя посочи към пода.
— Но първо ще изчистиш тази катастрофа.
Николай погледна разлятата червена вода по плочките и легена.
— Съгласен съм.
Мария се облегна на рамката на вратата и поклати глава с усмивка.
— Знаеш ли, Николай… следващия път, когато решиш да ми правиш романтично предложение…
— Да?
— Опитай без доматен сос.
Николай се засмя тихо.
— Ще се постарая.