Продължението на историята

Поех дълбоко въздух, опитвайки се да овладея гласа си. Гледах я няколко секунди мълчаливо, а после тихо казах:

— Искаш да ти повярвам? След седемнадесет години?

Маргарита избърса сълзите от бузите си с трепереща ръка. Изглеждаше различно от жената, която помнех. Някога беше строга, уверена, почти студена. Сега изглеждаше уморена, сякаш годините бяха отнели част от силата ѝ.

— Знам, че нямам право да те моля за нищо — прошепна тя. — Но моля те, позволи ми да ти кажа какво се случи.

Исках да си тръгна. Наистина. Достатъчно беше да обърна количката и да се насоча към касите. Но нещо ме задържа. Може би любопитството. Може би гневът. Или всички онези години без отговори.

— Имаш няколко минути — казах студено. — Говори.

Маргарита сведе поглед към пода.

— След разговора ни онази вечер се скарах с Даниел. Много силно. Казах му, че ако не те обича истински, не бива да ти дава надежди. Че трябва да бъде честен и да не разрушава живота ти.

Стиснах по-силно дръжката на количката.

— И какво направи той?

Пръстите ѝ леко потрепериха.

— Излезе от къщи същата нощ. А на следващия ден катастрофира.

Замръзнах.

— Какво?

— Беше на път с колата. Валеше силен дъжд. Колата поднесла и се ударила в мантинелата.

За миг шумът около нас изчезна. Не чувах хората, количките, музиката в магазина. Само думите ѝ.

— Даниел оцеля — продължи тя тихо. — Но получи тежка травма на главата. Дълго време беше в болница. А когато се събуди… не помнеше всичко.

— Искаш да кажеш… че ме е забравил? — прошепнах.

— Не напълно — каза Маргарита. — Някои спомени се връщаха, други не. Понякога питаше за момиче на име Елена. Но не помнеше къде живееш. Нито как да те намери.

Усетих как нещо се свива в гърдите ми.

— А ти? — попитах рязко. — Ти знаеше къде съм.

Маргарита поклати глава бавно.

— Тогава още не знаех за бременността ти. Мислех… че е по-добре всичко да остане в миналото. Мислех, че така ще е по-лесно за всички. Грешах. Много грешах.

Мълчах.

— Когато Даниел започна да си спомня повече — продължи тя — опита да те намери. Върна се в апартамента, където живееше. Но ти вече беше напуснала. Телефонът ти не работеше. Беше изчезнала.

Затворих очи за миг.

Да. Тогава се преместих. Нямах избор.

— Търси те дълго — каза тя тихо. — Но после здравето му пак се влоши.

Погледнах я рязко.

— Какво имаш предвид?

Очите ѝ отново се напълниха със сълзи.

— Даниел почина преди три години.

Думите ѝ паднаха между нас като тежък камък.

— Не… — прошепнах.

— Сърцето му не издържа. Лекарите казаха, че това е последица от катастрофата. В последните месеци често говореше за едно момиче, което някога е обичал. За момиче на име Елена.

Ръцете ми започнаха да треперят.

— Малко преди да умре — продължи Маргарита — ми каза нещо. Каза: „Ако някога я намериш, кажи ѝ, че никога не съм искал да си тръгна.“

В гърдите ми нещо болезнено се пропука.

Седемнадесет години бях живяла с мисълта, че Даниел просто ме е изоставил.

А сега тази история започваше да се разпада.

Маргарита отвори чантата си и извади стар плик.

— Това е за теб — каза тя.

Погледнах го.

На него беше изписано името ми със същия почерк, който помнех.

Елена.

— Даниел го написа по време на рехабилитацията си — обясни тя. — Когато част от спомените му се върнаха. Искаше да ти го изпрати, но така и не успя.

Взех плика с треперещи ръце.

В този момент телефонът ми завибрира.

На екрана се появи съобщение от Николай.

„Мамо, да купиш ли хляб? Ще се прибера след половин час.“

Погледнах съобщението дълго.

Николай.

Моят син.

Синът на Даниел.

И изведнъж всичко стана още по-сложно.

— Той… има син, нали? — попита Маргарита тихо.

— Да.

— Как се казва?

— Николай.

На лицето ѝ се появи тъжна усмивка.

— Даниел винаги харесваше това име.

Гърлото ми се сви.

— Той знае ли за баща си? — попита тя.

— Мисли, че баща му просто си е тръгнал.

Маргарита кимна бавно.

— Ако някога решиш да му кажеш истината… аз ще му разкажа всичко.

Извади малко листче и го постави в количката ми.

— Това е телефонният ми номер.

Гледах я няколко секунди.

Тя вече не беше същата жена, която ме нарани преди години. Но болката все още беше в мен.

— Не мога да ти простя — казах спокойно.

Тя затвори очи.

— Знам.

— И не знам дали някога ще мога.

— Разбирам.

Взех количката и се обърнах към касите.

— Елена — извика тя тихо.

Спрях, но не се обърнах.

— Николай има усмивката на Даниел.

Затворих очи за миг.

После тръгнах напред, преди да види сълзите ми.

На паркинга спрях до колата си и погледнах плика.

Елена.

Толкова проста дума.

А тежеше като седемнадесет години.

Седнах зад волана и останах неподвижна.

Не отворих писмото.

Не още.

Оставих го на седалката до мен и запалих двигателя.

За първи път от много време не знаех кое боли повече — миналото, което бях преживяла, или истината, която тепърва започваше да излиза наяве.