Продължението на историята

София гледаше как гъстото вино отразява светлината на полилеите и усещаше как корсетът ѝ стяга кожата. Всичко около нея се размазваше — смях, приглушени гласове, усмивки. До нея Изабел сияеше — седеше леко, свободно, сякаш вечерта принадлежеше само на нея. Арман не слушаше разговора — слушаше Изабел. Очите му следяха всяко нейно движение, поглед, леко наклоняване на глава. София усукваше кичур коса около пръста си, преструвайки се, че пие, само и само да не гледа това, което всички виждаха. – Лукас, – накрая каза тя, – не разказа къде се запознахте. Изабел се разсмя, отметна косата си. – В Стокхолм. На конференция. Той стоеше до бара и спореше с бармана за вида на уискито. Заинтригува ме – кой друг в полунощ цитира марки на дестилерии. – А ти се приближи, – обади се Лукас. – И оттогава спрях да споря за уиски. Арман се изсмя тихо, но коментира чак към края на вечерта: – Вкусът ти не се е променил, Лукас. Винаги си падаш по изключителните. Лукас го изгледа спокойно: – А твоят вкус… остарява заедно с теб. София трепна вътрешно. Арман се подсмихна, но сянка премина през очите му. Вечерта натежа. Въздухът стана гъст.

 После Изабел предложи да се снимат всички – и Арман първи скочи. Светкавицата заслепи София. В онази секунда ѝ стана ясно едно: съществуват само заради картината. Тя – като декор, гладка част от обзавеждането. След вечерята мъжете излязоха да пушат на терасата. София остана на масата. Изабел извади телефона, наведе се и прошепна: – Вие сте… красива. Просто търсите потвърждение на погрешното място. София повдигна вежда. – Къде тогава да го търся? – В отражението, – усмихна се тя. – Но не в онова огледало, в което вчера видяхте страха си. София искаше да отговори, но мъжете се върнаха. Арман вече беше подпийнал. Говореше високо, смееше се с Лукас, разказваше истории, в които неговата съпруга никак не присъстваше. Вкъщи той се стовари директно на дивана. Тежко, неумело, сякаш изтощен. – Добра вечер беше, – измърмори, без да поглежда. – Ти си ми умница, всичко изглеждаше прилично. 

София стоеше до прозореца. Нощният град трептеше от светлини, колите течаха като огнена река. В огледалото отсреща се виждаше тя – с угаснали очи, следа от корсета и сдържан вик вътре в себе си. Тихо свали обеците, после роклята – внимателно, сякаш освобождаваше себе си от клетка. На пода остана тясна бордова ивица, като следа от стара рана. В шкафа висяха дрехи „за него“: гладки платове, правилни цветове. А под тях – забравена кутия с четки, бои, скицници. Нея не беше отваряла две години. София извади тетрадката. Хартията ухаеше на минало. Взе четка и прокара първата линия – нервно, несигурно, но живо. После още една. С всяка черта цветът оживяваше, както и нещо вътре в нея. На вратата се затрещя. – Какво правиш? – изръмжа Арман. – Дишам, – отвърна спокойно тя. Той замръзна за секунда, гледайки как тя седи сред разхвърляните бои. – Полудяла си. 

Жената трябва да си почива, да изглежда поддържана, не да се цапа с това! – Може би, – отвърна София с тиха усмивка. – Но тази мръсотия е по-жива от нас двамата. Той искаше да каже още нещо, но само хлопна вратата и си тръгна. Дълго отекваха стъпките му, после стихнаха. В апартамента остана тишина. София гледаше незавършената рисунка. В нея имаше светлина – пронизваща, свободна, различна от всяко отражение. Погали я с пръст и за първи път отдавна не почувства болка. На следващата сутрин, когато Арман се събуди, на масата нямаше кафена чаша, нито шум от закуска. Само бордовата рокля, сгъната грижливо, и лист хартия с кратка бележка: „Сега дишам сама.“ Той се втренчи в нея, сякаш не разбираше думите. А навън вече изгряваше слънцето и някъде долу, сред улиците, София вървеше – лека, боса, с бои по пръстите и с празнота, която вече не я плашеше.