Продължението на историята
Мария замръзна. За миг шумът в ресторанта заглъхна — разговорите, звънът на чашите, тихата музика. Всичко се отдалечи, сякаш беше под вода. Тя гледаше Николай и се опитваше да разбере — неловка случайност ли е това, или добре изиграна сцена.
— Как така си забравил портфейла? — попита тя тихо.
Николай сви рамене и се усмихна виновно.
— Смених си якето в последния момент. Сигурно е останал в другото. Ужасна работа… Утре ще ти ги върна, разбира се.
„Разбира се.“ Думите прозвучаха кухо.
Сервитьорът стоеше на крачка разстояние, учтив, но внимателен. Мария усети как бузите ѝ пламват. Не искаше сцена. Не искаше чужди погледи. Бавно отвори чантата си. Знаеше точно колко пари има. Беше пресметнала всичко — роклята, фризьора, таксито. Беше решила, че веднъж в годината може да си позволи празник.
Извади картата си и я постави в папката със сметката.
— Ще платя аз — каза спокойно.
Николай въздъхна с облекчение.
— Знаех си, че ще разбереш, Мария. Ти си разумна жена.
Тя не отговори. Погледът ѝ падна върху повехналата роза и върху шоколада, който дори не беше отворила. В този момент нещо в нея се подреди окончателно.
Когато излязоха навън, хладният въздух я накара да поеме дълбоко дъх. Николай се опита да я хване под ръка.
— Е, хубава вечер стана, нали? — каза той с принудена веселост.
Мария леко отдръпна ръката си.
— Стана ми ясно много неща.
— Какви неща? — намръщи се той. — Защо си толкова сериозна? Ще ти върна парите.
— Не става дума за парите.
Той я погледна объркано.
— Тогава за какво?
Мария се обърна към него и за първи път тази вечер го погледна право в очите.
— За уважението, Николай.
Тишина. По тротоара минаваха хора, смееха се, носеха букети, подаръци. А тя изведнъж се почувства необяснимо спокойна.
— Каза, че това е моята вечер — продължи тя. — Каза, че имаш изненада. Остави ме да повярвам, че искаш да направиш нещо за мен. А всъщност аз организирах всичко. Аз платих всичко.
— Не е вярно! Аз те поканих!
— Покани ме с думи. Не с действия.
Лицето му се втвърди.
— Е, ако ще се караме за това…
— Не се карам. Просто разбирам.
Той въздъхна раздразнено.
— В нашата възраст да правим драми?
— Точно в нашата възраст нямам време за заблуди — отвърна тя тихо.
Николай замълча. За пръв път не изглеждаше уверен.
— Добре. Ще ти върна парите и всичко ще е наред.
Мария поклати глава.
— Не всичко се връща с пари.
Тя направи крачка назад.
— Желая ти лека вечер, Николай.
— Чакай, поне да те изпратя!
— Няма нужда. Ще се прибера сама.
Тръгна към спирката. Чувстваше как сърцето ѝ бие силно, но не от обида, а от решителност.
В автобуса гледаше светлините на града през прозореца. Спомняше си първата им среща, как беше усетила симпатия. Как се беше надявала, че може би не е късно за ново начало. Колко пъти беше оправдавала дребните му пестеливи жестове. „Скромен е“, „Трудно му е“, „Не е важно“. Но тази вечер беше важна.
Когато се прибра, събу обувките си и седна в тишината на апартамента. Свали внимателно роклята и я окачи в гардероба. Не съжаляваше, че я е купила. Не съжаляваше и за прическата. Защото тази вечер беше научила нещо за себе си.
Телефонът ѝ иззвъня. Съобщение от Николай.
„Не се сърди. Наистина ще оправя нещата. Ще се чуем утре.“
Мария задържа погледа си върху екрана, после го остави на масата, без да отговаря.
На сутринта се събуди рано. Слънцето огряваше стаята. Направи си кафе и седна до прозореца. Отвори стария тефтер, в който записваше разходите си. До вчерашната дата написа: „Избрах себе си.“
Тези думи ѝ донесоха необичайно усещане за сила.
По-късно излезе на разходка в парка. Без грим, без официални дрехи. Просто Мария. На една пейка възрастна двойка държеше ръце. Тя ги погледна и не почувства завист. Почувства спокойствие.
Разбра, че самотата не е страшна. Страшно е да се чувстваш сам до човек, който не те цени.
Телефонът отново звънна. Николай. Тя го погледна, после изключи звука.
Не беше ядосана. Беше ясна.
Вечерта отново облече роклята за миг. Застана пред огледалото и се усмихна на отражението си.
— Честит рожден ден, Мария — прошепна.
И този път усмивката беше истинска.