Продължението на историята

Мариана стоеше до вратата, когато чу как тапата изхвърча в тъмното — за миг ѝ се стори, че това е изстрел. Румен грабна чаша и изпи водка направо от бутилката. Тя го погледна — зачервено лице, объркан поглед, треперещи ръце. В нея се бореха отвращение, съжаление и някаква нова, невидима сила. За пръв път от години Мариана знаеше точно какво да направи. — Остави бутилката — каза тя студено. — Това не се пие. Това се преброява. — Какво да преброявам? — измърмори той. — Загубите. И възможностите ни — отряза тя и измъкна плика от джоба си. Разряза ръба с нокът. Вътре — дебел сноп банкноти. Пръстите ѝ докоснаха хартията и сърцето ѝ подскочи. Парите бяха живи, техните. Румен я изгледа виновно: — Мислиш ли, че тя наистина… ще избяга? — Ако не за Тайланд — тихо отвърна Мариана, — ще избяга поне в кредитен рай. Такива момичета не заменят любовта за стотинки. Отдавна има друг план. Румен седна на кухненската маса и положи глава в ръце. Изглеждаше стар и изтощен, но Мариана не изпитваше жал. Изневярата не беше телесна — беше духовна. Тя знаеше: синът им няма да види онова проклето съобщение и може би ще изживее още седмица в сладка лъжа. Но после истината сама ще го намери. — А сега? — попита той. Мариана се загледа през прозореца. — Сега чакаме утрото. И играем ролите си. Утрото дойде тихо. Слънцето пробиваше белия мъглив въздух и осветяваше останките от празника — изсъхнали мандарини по масата. Наталия излезе от стаята по халат, очите ѝ подпухнали. 

Видя Мариана, която спокойно пиеше кафе, сякаш нищо не се беше случило. Румен седеше до нея с бледи устни. — Добро утро — изрече Наталия изкуствено. — Станали сте рано. — Не ми се спеше — отвърна Мариана с такава усмивка, че дори Румен отклони поглед, за да не срещне очите ѝ. — А Мартин? — попита тя спокойно. — Спи — отвърна Наталия, прикривайки зяпването си. — Легна късно… — Разбирам — кимна Мариана и се изправи. — Между другото, погледнах под дивана. Телефонът ти е там, сигурно е паднал. — Каза го толкова спокойно, че Наталия потрепери. — Някои съобщения се отвориха. Очите на Наталия проблеснаха като на животно, загнано в ъгъла. — Кои съобщения? — За слънцето, което грее над Тайланд — тихо каза Мариана. — Прекрасно място, сигурно. Жалко обаче, когато отиваш там с чужди пари и с измама зад гърба си. Въздухът в кухнята натежа. Румен дори не дишаше. Наталия нервно оправи косата си и се опита да се усмихне: — Вие… си измисляте… Някакви шеги… — О, аз обичам шеги — отвърна Мариана, спускайки лъжицата на масата с метален звън. — Особено тези, след които някои хора изчезват от живота ни без последствия. Наталия отвори уста, но в този миг вратата се открехна и влезе Мартин — с разрошена коса, сънен. — Добро утро, какво става? — прозя се той. — Нищо — побърза да каже Наталия, смеейки се неестествено силно. 

— Просто майка ти си спомни един стар случай. Мартин се усмихна, нищо неподозиращ, и посегна към кифлата. Мариана го гледаше дълго, с болка и решителност. След закуската Наталия се прибра в стаята, за да събере багажа си „за при мама“ — така каза. Румен мълчеше, гледайки въпросително жена си: какво сега? — Нищо — твърдо отвърна Мариана. — Нека се стяга. Ще ѝ помогнем да стигне колкото се може по-далеч. Влезе при нея, докато Наталия набутваше дрехи в чантата. — Вземи плика — каза Мариана тихо. — И парите. Те са твои. Шегите си не оттегляме. Но запомни: всяка стотинка, която похарчиш, ще ти напомня за тази нощ. И колко евтино се продаде. Наталия застина, после грабна плика и без да гледа, излезе. След нея остана мълчание. Вратата се хлопна. Колата, която я взе час по-късно, профуча край прозореца и всичко утихна. Румен остана на мястото си, блед. — Сигурна ли си, че постъпи правилно? — прошепна той. 

— Напълно — отвърна тя. — Върнахме не само парите. Върнахме самоуважението си. Тя се приближи до прозореца. Навън грееше бледо зимно слънце. В отражението видя очите си — твърди, изморени, но живи. Румен я доближи и постави ръка на рамото ѝ. — А ако Мартин разбере? — Трябва. Но не сега. Нека порасне. Всеки син има свой опит със предателството. Нашият е само предговор. На кухненската маса стоеше отворената бутилка. Мариана я взе, отвори прозореца и изля прозрачната течност в снега. — Стига страх — каза тя. — Време е да започнем отначало. — Какво? — тихо попита той. Тя се усмихна, загледана в очите му. — Кухнята. И може би доверието. — И след пауза добави: — Но кухнята първо. Румен се усмихна. Пространството на жилището отново стана истинско, не причудливо, не чуждо. Те седяха един до друг, мълчейки, докато утринната светлина превръщаше нощните страхове в спомени. И само един звук — въздишката на стария хладилник — напомняше, че животът продължава.