Продължението на историята
— Хайде да пресметнем — Камелия започна да хвърля дрехите в куфара. — Половината заплата — на майка ти. Храната — ние. Мраморното телешко — за нея, кремовете — за нея, пъстървата — пак за нея. А на мен остават дългове и безсъние. Великолепен бюджет, нали? — Камелия, спри! — Оливер пристъпи към нея. — Тя просто остарява, тежко ѝ е! — Опита се да хване ръката ѝ, но Камелия се отдръпна. — Остарява? Не, тя управлява. А ти ѝ пригласяш. Не си мъж — момче си, на което му е удобно под полата на мама. Хранят те, глезят те, решават всичко вместо теб. А аз за теб съм просто функция. С шумен дъх Камелия извади документите и ги хвърли в куфара. Паспортите, дипломите, свидетелството за брак. Миг гледа листовете — символ на нещо умряло. После ги пъхна в страничния джоб. Оливер застина. С упорито отчаяние седна на ръба на леглото, сякаш се страхуваше, че всяка дума може да го изхвърли от собствения му живот. — Камелия, нека поговорим утре. Ще намеря начин. Ще говоря с мама. Всичко може да се уреди. — Обеща ми това преди година — каза тя тихо. — И нищо не се промени. Утре ще кажеш същото, само с други думи. А аз… не искам повече да се будя в пет сутринта, за да доказвам на чужда жена правото си на въздух. Тя затвори куфара. Металната ципа прозвуча като изстрел. Тишината, която последва, беше звънтяща и чиста като пред буря. Вратата се открехна и влезе Катерина. В ръцете си държеше кърпа, по лицето ѝ бе изписано непоклатимо превъзходство.
— Все пак реши да си тръгнеш? — попита с леден тон. — Какво пък. Някои птици се раждат, за да си блъскат главите в стъкло. — А други остават в клетка и се гордеят с това — отвърна Камелия, без да вдига поглед. — Аз избрах небето. Катерина бавно кимна: — Ще видим докъде ще те доведе това. Животът, момиче, скъпо взима за дързостта. Камелия вдигна куфара. Оливер избухна, скочи. — Камелия, моля те! Как ще живея без теб? Тя го погледна — не със злоба, не със съжаление, а с уморена нежност към човека, който би могъл да бъде. — Ще се справиш. Мама ще те научи да вариш кафе без утайка. Камелия изтегли ключовете от ръцете му и излезе. Вън стъпките ѝ отекнаха по стълбището. Не се обърна. —––– Мина месец. Есента навлезе в града и с хладината ѝ дойде новата Камелия. Нае малък апартамент под покрива на стар софийски блок. Съседите рядко я виждаха — все работа, редки обаждания с приятели, курсове по нови проекти. Но вечер излизаше на балкона с чаша евтин чай, гледаше небето и вдишваше димката над есенните улици. Мирисът на свободата беше остър, леко горчив, но жив. Един ден се обади Оливер. — Камелия… Мама е в болница. Зле ѝ е. Не знаех на кого друг да се обадя.
Тя дълго мълча, слушайки дишането в слушалката. После попита тихо: — А защо ми се обаждаш? — Не знам… просто… исках да ти кажа, че беше права. Опитвах да живея с нея след като си тръгна, но… не може да се диша, когато въздухът го делят двама, а животът се живее по разписание. Наех стая. Започнах отначало. — Радвай се — каза Камелия. — Това е животът. Без чужди графици. Оливер искаше да добави нещо, но отсреща щракна връзката — разговорът прекъсна. Камелия остави телефона и за първи път от дълго време се усмихна. Вечерта бе тиха. Навън ръмеше, капките се стичаха по стъклото като тънки светли пътеки в светлините на града. Камелия седна до прозореца, извади тефтер и написа: „Не се примирявай. Не чакай. Тръгвай си, когато започнат да те пречупват.“ Зачеркна думата „тръгвай“ и прибра тефтера. После изгаси лампата и, слушайки бученето на града, за първи път почувства — не страх, не вина, а лекота. Катерина, гласът ѝ, миризмата на стерилен апартамент — всичко остана в миналото. Настъпваше нейният собствен живот, без студени утринни заповеди и графици на задълженията. Нощта отвън се сгъсти и Камелия заспа, държейки чашата си на перваза. Утрото щеше да е ново. А животът — неин.