Продължението на историята
И ето ме — седя, чета му съобщенията и в един момент разбирам — той през дума се оплаква. Или кръвното му се вдига, или гърбът го боли “при промяна на времето”, или коленете му пукат така, че според него “котката се плаши”. Но си мисля: добре, всички остаряваме. А и пишеше уверено, дори с чувство за хумор. Постоянно повтаряше, че мъж трябва да е надежден, зрял и без “детски циркове”. Така че реших да му дам шанс. Отивам на срещата. В началото всичко изглеждаше прилично. Той с сако, с цветя, важен, усмихнат. Само че докато стигна от входа до масата, два пъти спря да си поеме дъх и веднъж нещо си потърка кръста, но аз се направих, че не забелязах. Седнахме. И тогава започна шоу, което още си спомням и се смея. Първо, Степан извади… кутия с хапчета. Не малка! Огромна, като кутия за инструменти. Пластмасова, с отделения за дните от седмицата и часовете. Грижливо я сложи до приборите, отвори и започна сериозно да подрежда таблетките върху салфетка. При това с такова лице, сякаш извършва хирургическа операция. — Почакай малко — казва. — Важно е да не объркам вечерните с сутрешните, че миналия път заспах в автобуса. Седя и си мисля: това среща ли е или преглед при участъков лекар? После повика сервитьора и петнайсет минути обсъждаше температурата на чая. — Не ми трябва прекалено горещо. — Но и студено не мога. — Лимон не може. — И мед — също. — А кафява захар може ли?
Белята ми е забранена от ендокринолога. Сервитьорът вече го гледаше така, сякаш иска просто да ни остави с чайника сами. Но това беше само началото. Когато донесоха менюто, Степан извади от джоба си… малко фенерче. Истинско! Защото, както каза той: — В ресторантите сега правят прекалено приглушена светлина. След петдесет зрението вече не е същото. И ето — един възрастен мъж седи, свети си в менюто с фенерче, присвива очи и мърмори: — Тъй… супи… къде им е разделът със супите без запръжка… В този момент едва не се задавих с вода. След това — още по-добре. Започна да ми разказва как наскоро “си навредил на гърба”, докато носел диня. Разказваше толкова драматично, сякаш се е върнал от война. После десет минути обясняваше колко добър му е ортопедът и колко струват нормални ортопедични стелки в София. И тогава му звънна телефонът. И вместо рингтон, в целия ресторант се чу женски глас: — Кръвното ви е нормално. Не забравяйте да приемете лекарствата в 19:30. Мислех, че ще се свлека под масата от смях. Но Степан дори не се смути! Напротив, гордо казва: — Много удобно приложение.
На нашата възраст не може без контрол. След това започна да ми показва снимки на новия си апарат за измерване на кръвно. От различни ъгли. — Виж колко е компактен. И батерията държи дълго. Аз вече седях и се молех мислено вечерта да свърши. Но финалът беше направо шедьовър. Когато донесоха сметката, Степан сложи очилата. После втори чифт върху първите. После започна да търси картата си. Първо в сакото. После в чантичката. После пак в сакото. Накрая въздъхна тежко и казва: — Обикновено плащам с телефона… ако си спомня паролата. Пет минути се опитваше да отключи телефона. Не успя. В един момент се ядоса и каза: — Сега техниката е по-сложна от жените. И всичко това — с такава сериозност, сякаш пред мен не стоеше мъж на среща, а агент под прикритие в пенсия. А после се засегна, че няма да има втора среща. Гледа ме и казва: — На нашата възраст жените трябва да са по-разбиращи и грижовни. Разбиращи КАКВО?! Че мъж е дошъл на среща с аптека, фенерче, ортопедични стелки и напомняне от апарата за кръвно? 😂 След тази вечер разбрах едно: някои мъже след 50 не търсят любов. Те търсят безплатна гледачка с функции на психолог, готвач и медицинска сестра в едно 😂