Продължението на историята

Хартиеният капан Марко пристигна по-рано. В парка, където бяха уговорили срещата, миришеше на влажни листа и прах от близката строителна площадка. Чувстваше се победител — вече си представяше как ще изхвърли старите мебели, ще купи огромен телевизор и ще започне нов живот начисто. Елина дойде бавно, в ръцете ѝ — тънка пластмасова папка. Лицето ѝ — спокойно, опасно спокойно. Седна отсреща, кръстоса крака и го погледна право в очите, без капка трепет. — Е, събра ли си нещата? — попита Марко грубо, опитвайки се да запази контрол. — Не, — отговори тя кратко. Извади лист от папката и му го подаде. — По-добре прочети това. Марко се намръщи. „Дарствен договор…“ — прошепна той, а лицето му пребледняваше с всяка прочетена дума. — Какви са тия глупости? Фалшификат! — Оригинал, — обясни спокойно Елина. — Нотариално заверен преди три години. Майка ти, Луиза Михайлова, знаеше какъв човек си. Видя кой се грижеше за нея. И не искаше да пропиеш апартамента на бира и ротативки. Затова го дари на внучка си. На Ели. — На дъщеря ми?! Тя е само на три! — Именно. А нейният настойник съм аз. 

До пълнолетие тя е собственичка, а аз се разпореждам с имота. Ти вече не си нищо, — Елина извади втори лист. — Според този документ нямаш право да живееш там. — Ти… кучка… — изсъска той. — Ти си го планирала! — Просто защитих покрива над главата на детето ти. Между другото, — тя показа още един лист — списък на разходите. — Тук са описани всичките плащания за три години: ток, вода, храна, лечението на майка ти, лекарствата, дрехите на детето. Твоята вноска — нула. Казваше, че спестяваш за бизнес. Къде са парите? Правилно — няма ги. Живя на мой гръб. И сега подавам за издръжка — за детето и за мен. Съгласно закона. Ели има астма, ти сам донесе медицинското. Почти не излизах от вкъщи заради постоянните пристъпи, така че имам право на обезщетение като лице, загубило доход заради грижи за болно дете. Освен това ми се полагат половината от разходите за комунални услуги за целия период, докато сме били заедно регистрирани. Всичко е документирано. Той стоеше вцепенен. Не можеше да повярва, че тези листчета разрушават живота му. 

Ком застана в гърлото му. Някъде наоколо грачеше гарван. Елина го гледаше спокойно — без злоба, с умората на хирург след тежка операция. — Унищожи ме, — прошепна Марко. — Не. Ти сам го направи, — гласът ѝ беше тих. — Аз просто натиснах „Запази“. Той изпусна листа, който плавно се спусна до краката ѝ. Светът наоколо стана тежък и лепкав. Всичко, което смяташе за стабилно — метал, бетон, властта над машината — се разпадна. Останаха само две женски лица: на бившата му съпруга и на малката му дъщеря на снимката в папката, усмихната с розова шапчица. След седмица вещите му стояха в бараката на строежа. Тошо му донесе бира, опита се да поговори, но Марко само гледаше червените отблясъци на залеза, спомняйки си думите на Елина. Чист живот. Без вас. Сега наистина беше чист — без апартамент, без семейство, без бъдеще. Само прах, шум на двигатели и празнота под краката. А някъде на стотина метра, в прозореца на четвъртия етаж, проблясваше студената синкавина на лаптоп. Елина пишеше нова игра. На екрана изникваше къща — червена тухла, стабилна, с широки прозорци. За нея и за Ели. В реда с коментар в кода тя написа: „Всичко започна с бутона Изтрий.“ И за пръв път отдавна се усмихна.