Продължението на историята

Анна отвори бавно дебелата синя папка. Хартията изшумоля тихо, но в напрегнатата тишина този звук прозвуча почти оглушително. Лора замръзна. Самоуверената ѝ усмивка се пропука, сякаш беше направена от тънко стъкло.

— Какво е това? — попита тя, опитвайки се да запази ироничния си тон, но гласът ѝ вече издаваше тревога.

Анна не отговори веднага. Извади няколко документа, подреди ги прецизно на масата и едва тогава вдигна очи.

— Пълният списък на финансовите задължения на Мартин — каза спокойно. — Кредити, гаранции, заеми. Всичко, което наследяваш, върви заедно с тях.

Нотариусът машинално свали очилата по-надолу на носа си и се наведе над документите. Колкото повече четеше, толкова по-дълбоки ставаха бръчките на челото му.

— Госпожо… — започна той, после замълча за миг. — Става дума за сериозни задължения.

Лора се изсмя кратко и нервно.

— Това е някаква шега, нали? — каза тя, прехвърляйки поглед ту към нотариуса, ту към Анна. — Мартин беше успял човек. Имаше пари, инвестиции…

— Имаше дългове — прекъсна я Анна меко. — Много повече, отколкото си мислиш.

Плъзна към нея първия лист.

— Това е ипотеката за къщата извън града. Формално е била на негово име, но сега имотът е твой. Тук е месечната вноска.

След това втори документ.

— А това са два потребителски кредита. Един за автомобила. Другият — за „лични разходи“.

Лора облиза устни. Безупречният ѝ маникюр започна леко да трепери, докато хващаше листовете.

— Това не е възможно… — прошепна тя. — Той ми каза, че всичко е изплатено.

— Казвал е много неща — отвърна Анна. — И на мен.

Нотариусът се прокашля.

— По закон, приемането на наследството означава и приемане на задълженията — обясни той делово. — Ако подпишете, поемате пълната отговорност за тези дългове.

— А ако не подпиша? — избухна Лора и рязко вдигна глава.

— Тогава наследството се счита за отказано — отговори нотариусът. — Имуществото и задълженията преминават към следващия законен наследник.

В стаята се спусна тежка тишина. Лора бавно погледна Анна. В очите ѝ вече нямаше триумф — само страх и объркване.

— Ти си знаела… — каза тя тихо. — Знаела си през цялото време.

Анна кимна.

— От почти година. Аз официално се отказах от наследството още преди да стигнем дотук. Нямам никаква правна връзка с дълговете на Мартин.

— Тогава защо… — Лора преглътна. — Защо не каза нищо?

— Защото не ме попита — отговори Анна спокойно. — И защото Мартин сам реши на кого да остави всичко.

Документите се изплъзнаха от ръцете на Лора и паднаха на масата. Тя се облегна на стола, сякаш краката ѝ вече не я държаха.

— Аз не мога да платя това… — прошепна тя. — Това е невъзможно.

— Тогава имаш само една възможност — каза нотариусът. — Да се откажеш от наследството.

— А къщата? Колата? — гласът ѝ се разтрепери. — Всичко ли?

— Всичко — потвърди той.

Лора затвори очи. Когато ги отвори отново, погледът ѝ беше празен.

— Ако се откажа… — започна тя несигурно. — Какво ще стане?

Нотариусът погледна към Анна.

— Имуществото и дълговете преминават към държавата — каза той. — Госпожа Анна вече не може да бъде въвлечена. Нейният отказ е окончателен.

Лора бавно се обърна към Анна.

— Ти спечели — каза дрезгаво. — Всичко си планирала.

Анна поклати глава.

— Не. Аз просто оцелявах. Това е разликата.

Тя се изправи, взе чантата си и я преметна през рамо.

— Мартин е построил за теб красива история — добави тя. — Същата, каквато някога построи и за мен. Само че аз видях края по-рано.

Лора не отговори. Гледаше празната маса, сякаш вече не разбираше какво вижда.

Анна се спря за миг до вратата.

— Един съвет — каза тя, без да се обръща. — Никога не подписвай нищо, което не си прочела. И не вярвай в лукс, платен с кредит.

Вратата се затвори тихо зад нея.

В коридора Анна пое дълбоко дъх. За първи път от много години не усещаше нито гняв, нито болка. Само спокойствие. Чисто, окончателно спокойствие.