Продължението на историята
Станка слезе от верандата едва когато слънцето започна да залязва и хвърли дълги сенки върху градината. Мина бавно покрай лехите, оглеждайки всяко място, където бях работила. Понякога се навеждаше, изскубваше някой останал стрък трева и въздишаше тежко, сякаш поправяше голяма грешка.
— Хм… става — каза накрая сухо. — Но можеше и по-добре.
Ръцете ми пареха от драскотините, а кръстът ме болеше така, сякаш бях носила камъни цял ден. „Можеше и по-добре“ — думи, които бях чувала в различни варианти през трите години брак. Никога достатъчно. Никога както трябва.
Вечерята беше сервирана на терасата. Миришеше на топла супа и прясно изпечен хляб. Седнах внимателно, усещайки как всяко движение ме боли. Никола се опитваше да поддържа разговор — за съседите, за цените в магазина, за някакъв ремонт на покрива. Гласът му звучеше напрегнато весел.
Станка наля супата първо на него, после на себе си. Когато стигна до мен, се спря.
— Ще видим дали заслужаваш — каза хладно.
Погледнах я, мислейки, че не съм чула правилно.
— Моля?
— У нас има правило. Който не работи както трябва, не яде. Половината бурени аз дооправях. Това да не ти е курорт.
И тя остави черпака. Моята чиния остана празна.
Никола замръзна.
— Мамо, стига… — прошепна той.
— Какво „стига“? Уча я на ред. В къщата ми няма мързел.
Седях неподвижно. Не ставаше дума за супата. Ставаше дума за това, че съпругът ми отново мълчеше, докато някой ме унижаваше.
— Мария, не прави сцена — прошепна Никола към мен. — Тя така се шегува.
Погледнах го бавно.
— Тя никога не се шегува.
Станах от масата. Столът изскърца рязко.
— Къде тръгна? — попита Станка остро.
— Вкъщи — отвърнах спокойно. — В моя дом.
— Ако излезеш сега, не се връщай — отсече тя.
— Аз не си тръгвам от брака си — казах тихо. — Тръгвам си от начина, по който ме третирате.
Влязох вътре и започнах да събирам нещата си. Движенията ми бяха бавни и премерени. Халатът оставих сгънат върху леглото. Не исках да го взема. Беше символ на всичко, което бях преглъщала.
Когато излязох с чантата, Никола стоеше до вратата.
— Мария, не преувеличавай. Мама е такава. Трудна е.
— Знам, че е такава — отговорих. — Но ти винаги избираш да мълчиш.
— Какво искаш да направя? Да се скарам с нея?
— Да застанеш до мен.
Той не отговори.
Пътуването до София беше мълчаливо. Никола стискаше волана, а аз гледах светлините на пътя. В гърдите ми нямаше истерия, нито сълзи. Имаше тиха яснота.
Пред блока той изгаси двигателя.
— Мария, нека забравим. Беше глупава ситуация.
— Не беше ситуация — отвърнах. — Беше граница.
Той въздъхна тежко.
— Не искам да избирам между теб и мама.
— Аз не искам да бъда винаги втора.
Излязох от колата и се качих в апартамента. Вътре беше тихо и спокойно. Миришеше на чисто пране и на дом. Седнах на дивана и за първи път през деня почувствах, че мога да дишам спокойно.
След около час звънецът иззвъня.
Отворих. Никола стоеше с малък куфар.
— Мама каза, че ако се върна без теб, няма смисъл да идвам повече — промълви той.
— И какво избра? — попитах.
Той ме погледна право в очите.
— Избрах да не позволя никой да ти взима чинията пред мен.
Мълчах.
— Не знам дали ще се справя перфектно — продължи той. — Но знам, че искам да опитам. С теб.
Отместих се от вратата.
— Влез.
Той пристъпи вътре, сякаш прекрачваше невидима линия.
— Тук правилата са други — казах спокойно. — Тук никой не доказва стойността си с бурени и унижения. Тук има уважение.
Той кимна.
— Утре ще говоря с мама. Ще ѝ кажа, че или приема и двама ни, или ще ни вижда по-рядко.
Не знаех дали ще намери сили да го направи. Но за първи път видях в очите му не страх, а решителност.
Отидох до кухнята. Извадих две чинии и сложих храна на масата.
— Седни — казах.
Седнахме един срещу друг. Обикновена вечеря в обикновен апартамент. Без проверки. Без команди. Без някой да стои над мен и да брои грешките ми.
И за първи път от дълго време не се чувствах като гост в собствения си живот.