Продължението на историята

Пръстът на Анна остана неподвижен във въздуха дълги секунди. После екранът на телефона угасна. Не защото беше натиснала „превод“, а защото го заключи и спокойно остави телефона на масата. За първи път от четири години тя не направи това, което се очакваше от нея.

В кухнята беше тихо. Само дъждът ритмично чукаше по стъклото — като часовник, който отброяваше не секунди, а търпението ѝ, стигнало до край. Анна седна на стола и пое дълбоко въздух. Не усещаше паника. Нито вина. Само дълбока умора и яснота, каквато никога преди не беше изпитвала.

След около десет минути Марк се появи на вратата.

— Преведе ли парите? — попита без увъртане.

Анна вдигна поглед към него спокойно.

— Не.

Думата увисна между тях — тежка, но чиста.

— Как така „не“? — изсмя се той кратко, убеден, че се шегува. — Анна, това не е момент за сцени. Става дума за вноската.

— Знам много добре за какво става дума — отвърна тя тихо. — Именно затова не преведох.

Марк замръзна за миг, после лицето му почервеня.

— Сериозно ли говориш? Искаш да създадеш проблеми? На майка ми? Нали знаеш какво означава това!

— Знам — кимна Анна. — И знам също какво означаваше за мен всеки месец през последните четири години.

Той започна нервно да крачи из кухнята.

— Значи какво, сега изведнъж реши да бъдеш принципна?

— Не изведнъж, Марк. Четири години всеки ден решавах да издържа още малко. Днес просто… вече не мога.

— И какво предлагаш? Да загубим апартамента? — повиши тон той.

Анна го погледна продължително.

— Ние няма какво да губим. Защото никога не сме го имали.

Думите ѝ го удариха по-силно от вик. Той замълча.

— Марк — продължи Анна, — аз не отказвам да помагам на семейството. Отказвам да бъда единствената, която жертва всичко за имот, който никога няма да бъде мой. Отказвам да съсипвам здравето, зъбите и живота си, докато вие двамата говорите за „спестявания“.

— Майка ми го направи за нас! — избухна той.

— Майка ти го направи за себе си — каза Анна спокойно. — И имаше право на това. Но аз нямам задължение да я финансирам.

Телефонът на Марк завибрира. Той погледна екрана и въздъхна.

— Майка ми е.

— Вдигни — каза Анна спокойно.

Той се поколеба, после отговори.

— Да, мамо… Не, още не… Да, знам… Не, няма проблем, ще го уредя…

Анна го наблюдаваше и за първи път виждаше, че той наистина трябва сам да „уреди нещата“.

След като затвори, Марк каза по-тихо:

— Ядосана е. Казва, че банката не се шегува.

— И аз не се шегувам — отвърна Анна. — Утре ще си събера нещата. Засега ще отида при Ирина, докато си намеря нещо.

— Какво? Напускаш? Заради това? Заради пари?

— Не заради пари. Заради мен.

Той отвори уста, но вече не каза нищо. Може би защото най-сетне разбра, че това не подлежи на преговори.

Анна стана, влезе в спалнята и започна да събира вещите си. Не плачеше. Всяка дреха, сложена в чантата, беше като товар, който най-сетне оставяше зад себе си.

Когато излезе с чантата в ръка, Марк седеше на дивана с глава, подпряна в дланите.

— Ще съжаляваш — промърмори той.

— Може би — отвърна тя. — Но това ще е мое съжаление, не чуждо, платено с моите пари.

Вратата се затвори тихо зад нея. На стълбището миришеше на евтин препарат и на свобода. Навън дъждът беше спрял.

Анна извади телефона си и за първи път от дълго време отвори банковото приложение без страх. Салдото беше малко, но беше нейно. И за първи път тя знаеше точно за кого ще го похарчи.