Продължението на историята

Анна слезе по стълбите и стигна до портата. Старецът лежеше на една страна, палтото му беше цялото в кал, а дишането му — тежко и накъсано. Лицето му беше бледо, почти сиво, а пръстите му леко потрепваха.

— Господине… чувате ли ме? — попита тя, като коленичи до него.

Мъжът отвори очи за миг, опита се да каже нещо, но от устните му излезе само глух стон. Анна не се поколеба — извади телефона и веднага се обади на Бърза помощ. После свали шала си, подпъхна го под главата му и го покри с якето си.

— Спокойно… помощта идва — прошепна тя, повече за да се успокои самата тя.

Линейката пристигна бързо. Парамедиците внимателно го вдигнаха на носилка и започнаха да задават въпроси. Анна разказа какво се е случило. Помолиха я да дойде до болницата за протокол. Тя кимна. Да се върне сама в празната къща ѝ се струваше невъзможно.

В болничния коридор беше тихо и студено. След известно време се появи мъж на около четиридесет години, елегантно облечен, видимо разтревожен, говорещ по телефона. Когато видя Анна, затвори разговора и се приближи.

— Вие ли сте жената, която е извикала линейката? — попита той.

— Да. Намерих го пред портата. Беше паднал.

Мъжът пое дълбоко въздух.

— Аз съм Виктор. Това е баща ми.

Анна замръзна.

— Вашият… баща?

— Да. Той е инатлив човек. Не трябваше да излиза сам. — погледна я право в очите. — Благодаря ви. Ако не бяхте вие…

Лекарят излезе и съобщи, че старецът е получил тежка хипотермия и лека сърдечна криза, но състоянието му вече е стабилизирано. Виктор се обърна към Анна.

— Моля ви, кажете ми как се озова на това място?

Анна си пое дъх и разказа всичко — за Марин, за раздялата, за това как старецът е бил изгонен и бутнат, сякаш е никой. Виктор слушаше мълчаливо, лицето му ставаше все по-напрегнато.

— Марин… работи в моята фирма — каза той накрая.

Анна усети как стомахът ѝ се сви.

— Не знаех.

— И той не е знаел кой е баща ми. — гласът на Виктор беше студен. — Но това не оправдава нищо.

Той ѝ предложи временно да отседне в служебен апартамент близо до болницата. Анна нямаше сили да откаже.

На следващата сутрин Марин влезе в офиса самоуверено, както винаги. Усмивката му изчезна, когато видя Виктор и ръководителя „Човешки ресурси“ в заседателната зала.

— Марин, седнете — каза Виктор спокойно.

Половин час по-късно Марин излезе от сградата пребледнял, с документ за незабавно освобождаване в ръката. Опита се да се обади на Анна, после пак, и пак. Телефонът ѝ остана без отговор.

Вечерта Анна седеше до леглото на стареца. Той отвори очи и ѝ се усмихна слабо.

— Добро момиче си — прошепна той. — Не всеки би помогнал.

Анна стисна ръката му.

— Просто направих това, което трябваше.

Месеците минаха бавно, но сигурно. Анна си намери нова работа — не като услуга, а защото се справяше добре. Къщата беше продадена, ипотеката — уредена. Един етап от живота ѝ остана зад гърба ѝ.

През пролетта тя мина отново покрай старата порта. Калта отдавна беше изчезнала, тревата беше пораснала наново. Анна спря за миг, пое дълбоко въздух и продължи напред.

Този път без страх.