Продължението на историята
Анна мълча няколко секунди. В тъмнината се чуваше само тихото им дишане.
— Точно това имам предвид, Виктор — каза тя тихо. — Те не искат пари. Не защото нямат нужда, а защото не искат да ни поставят в неудобно положение. Свикнали са да се оправят сами.
Виктор се размърда неспокойно.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — промърмори той.
— Искам да кажа, че ти си щедър само когато това всъщност не ти струва нищо.
— Как така? — той се надигна леко.
— Много просто. Раздаваш пари, но те не са твои. Те са наши. А в действителност… най-вече мои.
Думите ѝ останаха да висят във въздуха.
Виктор се обърна по гръб и се загледа в тавана.
— Значи така мислиш за мен? Че те използвам?
Анна въздъхна уморено.
— Вече не мисля. Аз го виждам.
Отново настъпи тишина.
— Никога не съм искал да те нараня — каза Виктор след малко. — Просто… опитвам се да бъда добър човек.
— Да бъдеш добър човек не означава да раздаваш чужди пари — отвърна спокойно Анна. — Означава да носиш отговорност.
Виктор седна в леглото.
— И какво искаш от мен? Да не помагам на семейството си?
— Искам да има граници. И искам да бъдем равни в този брак.
Той мълча дълго.
— Не знаех, че се чувстваш така — каза най-накрая.
— Защото не искаше да го видиш.
Сутринта дойде по-бързо, отколкото очакваха. Бледата светлина се процеждаше през пердетата.
Анна стана първа. В кухнята си направи кафе и застана до прозореца.
След няколко минути Виктор се появи на прага.
— Мислих цяла нощ за това, което каза — рече той.
Анна отпи от кафето си.
— И?
— Права си за едно нещо. Аз никога не казвам „не“.
— И?
Виктор седна на стола срещу нея.
— И може би съм свикнал, че ти винаги ще оправяш всичко.
Анна го погледна внимателно.
— Удобно е, нали?
Той поклати глава.
— Не. Страхливо е.
В кухнята отново настъпи тишина.
— Искам да го променя — каза той след малко.
Анна повдигна леко вежди.
— Как?
— Първо — никакви големи разходи без да ги обсъдим. Дори и за моето семейство.
— Дори за майка ти?
— Дори за нея.
Анна го гледаше няколко секунди.
— А стативът за София?
Виктор въздъхна.
— Ако го купя, ще бъде със мои пари.
Анна се намръщи.
— Имаш ли такива?
Той се усмихна леко.
— Малко. Но имам.
— Никога не си казвал.
— Защото винаги имаше нещо по-спешно.
Анна се замисли.
— А Георги? — попита тя.
Виктор сви рамене.
— Ще му се обадя днес.
— Мислиш ли, че ще върне парите?
— Не знам. Но поне ще разбере, че не са подарък.
Анна за първи път от дълго време се усмихна леко.
— Това би било начало.
Виктор си наля кафе и седна срещу нея.
Няколко минути мълчаха.
— Знаеш ли кое е най-странното? — каза той изведнъж.
— Какво?
— Майка ми наистина мисли, че аз издържам семейството.
Анна се засмя тихо.
— Знам.
Виктор я погледна изненадано.
— Откъде?
— Чух я веднъж.
— Кога?
— На балкона. Преди няколко месеца.
Виктор застина с чашата в ръка.
— Защо не ми каза?
Анна сви рамене.
— Защото исках да видя колко време ще ти трябва сам да го разбереш.
— И?
— Доста време.
Виктор сведе поглед.
— Съжалявам.
Анна го наблюдаваше известно време. В лицето му имаше нещо ново — несигурност, но и искреност.
Тя не знаеше дали всичко наистина ще се промени. Хората рядко се променят толкова бързо.
Но за първи път от много време имаше чувството, че Виктор наистина я чува.
И понякога точно от това започва всяка промяна.
Те изпиха кафето си бавно. Навън улицата вече се събуждаше — коли минаваха по мокрия асфалт, някъде се чуваха гласове.
Анна погледна часовника.
— Трябва да тръгвам. Имам ранна среща.
— Ще те закарам — каза Виктор.
Тя се поколеба.
— Не е нужно.
— Искам.
Анна го погледна внимателно.
— Добре.
Докато се обличаше в коридора, тя го наблюдаваше крадешком. Виктор изглеждаше различен — по-тих, по-сериозен.
Когато излязоха навън, въздухът беше хладен и свеж.
По пътя към колата той изведнъж каза:
— Ще поговоря и с мама.
Анна спря.
— За какво?
— За това, че помощта има граници.
Тя го погледна.
— Това ще бъде труден разговор.
— Знам.
Той отвори вратата на колата.
— Но мисля, че е време.
Анна седна вътре и за първи път от много време почувства нещо, което почти беше забравила.
Надежда.