Продължението на историята

Анна излезе от кабинета като в мъгла. Вратата се затвори зад нея с глух звук и дългият коридор на поликлиниката ѝ се стори изведнъж прекалено тесен, прекалено светъл, прекалено шумен. Тя се облегна на стената, защото краката ѝ омекнаха. Едва тогава забеляза, че ръцете ѝ треперят.

„Невъзможно е“, повтаряше си тя. „Просто не може да е вярно.“

Пътят до дома мина като насън. Хората, колите, витрините – всичко беше далечно, нереално, сякаш гледаше чужд живот през стъкло. В главата ѝ се въртеше един-единствен образ: погледът на Мартин в онзи ден, когато я изгони от апартамента. Твърде ясен. Твърде буден.

Когато стигна до входа, най-сетне заваля. Ситен, студен дъжд. Анна дори не отвори чадъра. Изкачи стълбите бавно, усещайки как всяко стъпало притиска гърдите ѝ.

В апартамента беше тихо. Необичайно тихо. Нямаше телевизор, нямаше стенания, нямаше раздразнени повиквания. Анна събу обувките си и застина в коридора.

От спалнята се чу смях. Женски. Млад. Лек.

Сърцето ѝ заби болезнено.

Тя пристъпи тихо. Вратата беше леко открехната.

Мартин стоеше прав.

Не се подпираше, не се клатушкаше, не се държеше за леглото. Стоеше уверено, леко приведен към Елена, която му оправяше халата. Краката му – същите онези „безжизнени“ крака – се движеха спокойно, естествено.

— Внимавай — засмя се Елена. — Ако те хване, ще стане лошо.

— Няма да ме хване — отвърна Мартин спокойно. — А и дори да стане… кой ще ѝ повярва? След всичко това.

В Анна нещо се счупи окончателно. Не с вик, не със сълзи. С тиха, ледена пукнатина, след която остава само празнота.

— Аз бих ти повярвала — каза тя тихо.

И двамата се обърнаха рязко. Елена пребледня. Мартин замръзна за секунда, после лицето му се изкриви.

— Анна… това не е, което си мислиш…

— Точно това е — прекъсна го тя спокойно. — Точно както ми каза лекарят.

Елена грабна чантата си.

— Аз… аз ще си тръгна — заекна тя. — Не искам проблеми.

— Не — каза Анна и я погледна право в очите. — Остани. Ти също трябва да чуеш.

Мартин направи крачка напред. Уверена крачка. Видима.

— От кога? — попита Анна.

Той мълчеше.

— ОТ КОГА? — повтори тя, за първи път повишавайки тон.

— Почти година — промърмори той.

Анна се усмихна криво.

— Година, в която те мих, храних, отказах се от работа и от себе си. Година, в която ме караше да се чувствам виновна за всяка минута умора.

Тя се приближи до нощното шкафче и взе дебелата папка с медицински документи.

— Знаеш ли кое е най-страшното? — продължи тя. — Че всички тези лекари или си ги купил, или си ги излъгал. И колко лесно стана.

— Имах право! — избухна Мартин. — След толкова години! Заслужавах малко живот!

— Живот? — Анна се засмя кратко. — Ти погреба моя, за да се почувстваш жив.

Тя се обърна към Елена.

— А ти — каза тихо, — знаеше.

Елена сведе поглед.

— Той каза, че вие сте съгласна… че е просто рехабилитация…

Анна кимна бавно.

— Разбира се.

Тя взе палтото си от закачалката.

— Къде отиваш? — попита Мартин, с внезапен страх в гласа. — Какво правиш?

Анна спря на прага и го погледна за последен път.

— Отивам да живея. А ти оставаш тук да обясняваш защо един „парализиран“ мъж ходи. И защо жена му се разболя заради него.

— Анна, не можеш! — извика той. — Какво ще кажеш на хората?

Тя отвори вратата.

— Истината, Мартине. Само истината. И за първи път от много време… не ме е срам от нея.

Вратата се затвори тихо зад нея. В апартамента остана тишина. Тишина, която вече не можеше да бъде изиграна.