Продължението на историята

Сервитьорът остави сметката на ръба на масата, в тънка папка, и се усмихна учтиво. Елизабет хвърли бърз поглед към нея, после леко повдигна брадичка — достатъчно, за да го забележи Клара.

— Е, Марк — каза тя на висок глас, така че и съседните маси да чуят. — Мисля, че настъпи моментът.

Марк се усмихна уверено и по навик се обърна към мен. Това беше рефлексът му: накрая Ема вади картата. Този път аз спокойно вдигнах чашата и отпих малка глътка шампанско.

— Ема? — каза той, вече с нотка нетърпение в гласа.

Погледнах го спокойно. Дори се усмихнах.

— Какво има? — попитах.

— Сметката — направи неопределен жест към папката. — Можеш ли да…

— Какво? Да платя? — довърших вместо него.

На масата се спусна странна тишина. Елизабет застина с вилицата във въздуха.

— Разбира се, че ти ще платиш — каза тя раздразнено. — Няма да поставиш Марк в такава ситуация.

Оставих чашата и отворих чантата си. Извадих огледалцето, оправих червилото си, след това бавно извадих капана за мишки и го сложих на масата, до сметката.

Сух метален щрак проряза въздуха.

Някой се изсмя нервно. Някой се изкашля.

— Ема… каква е тази шега? — прошепна Марк, пребледнял.

— Това не е шега — отговорих спокойно. — Това е моят предел.

Елизабет се изчерви.

— Как смееш?! — избухна тя. — Излагаш ни пред всички!

— Не аз — казах. — А вие. Вече пет години.

Вдигнах поглед и я погледнах право в очите.

— Пет години плащам за всичко. За дома ви, за лечението ти, за почивките ти, за живота ви. А през цялото това време ти разказваше на всички колко прекрасен е синът ти и колко голям късмет имам аз, че съм до вас.

Клара ме гледаше внимателно, без да каже нищо. За първи път не се усмихваше иронично.

— Ема — намеси се Марк, опитвайки се да запази спокойствие. — Хайде да поговорим у дома. Не тук.

— Не, Марк. Точно тук. Защото тук искаше спектакъла.

Побутнах леко папката със сметката към него.

— Нямам карта със себе си. Ако искаш да платиш, ще трябва да го направиш ти. Или майка ти. Или може би някой от онези, които вярват, че ти „правиш всичко за нея“.

Елизабет отвори уста, но от нея не излезе нито звук. После се обърна към Клара.

— Клара… кажи ѝ нещо.

Клара спокойно оправи салфетката си.

— Какво да ѝ кажа? — попита тя. — Че е права?

Из залата премина тих ропот.

Марк рязко се изправи.

— Аз… нямам такава сума — каза тихо, почти в паника.

— Знам — отговорих. — Затова от години ти казвам да се научиш да управляваш парите си.

Сервитьорът стоеше наблизо, очевидно смутен.

— Моля, не бързайте — каза той, опитвайки се да спаси ситуацията.

Аз се изправих.

— Къде отиваш? — попита Марк.

— У дома. Или по-точно — в хотел. Имам нужда от една нощ, в която да не плащам за никого.

Взех чантата си, оставяйки капана на масата.

— Можеш да го запазиш, Елизабет. Символичен подарък. За всички моменти, в които си улавяла други в него.

Тръгнах между масите, усещайки за първи път от много години, че гърбът ми е изправен. Зад мен никой не ме извика.

На следващата сутрин Марк ми се обади десет пъти. Вдигнах чак по обяд.

— Трябва да поговорим — каза той уморено.

— Ще поговорим — отговорих. — За парите. За уважението. За границите. И за това какво следва.

Затворих телефона и погледнах през прозореца. Градът беше същият. Но аз вече не бях.