Продължението на историята

Направих една крачка напред и спокойно оставих чашата на масичката. В стаята беше толкова тихо, че се чуваше как стенният часовник отброява секундите.

— Димитър — казах спокойно, — след като реши да обявиш развода пред всички, мисля, че и аз трябва да кажа нещо.

Той се подсмихна презрително.

— Какво пък сега? Някаква сцена ли ще правиш?

Няколко души се засмяха нервно. Майка му Мария се облегна назад на дивана и скръсти ръце с доволна усмивка.

— Хайде, кажи — подхвърли тя. — Да се посмеем още малко.

Извадих телефона си и за миг погледнах екрана.

— Преди два дни при мен дойде нотариусът на баща ми.

Димитър махна с ръка.

— И какво от това? Мислиш, че ще ни впечатлиш с някакви документи?

— Не — отвърнах спокойно. — Просто ще ви обясня какво вече се случи.

В стаята настъпи нова тишина.

Виктория вече не се усмихваше. Няколко от гостите се спогледаха.

— Баща ми беше много предпазлив човек — продължих аз. — Той знаеше, че един ден може да се появят хора, които да се опитат да се възползват от мен.

Димитър въздъхна раздразнено.

— Стига с тези драми.

— Затова е направил две завещания.

Мария повдигна вежди.

— Две?

— Първото го знаете — казах. — Това, според което всичко преминаваше на мое име.

Димитър сви рамене.

— Е, и?

Погледнах го право в очите.

— Второто влиза в сила само при две условия.

В стаята стана още по-тихо.

— Ако съпругът ми поиска развод по собствена инициатива… или ако бъде доказано, че е разпилял семейното имущество.

Димитър се изсмя кратко.

— И какво? Това трябва да ме уплаши ли?

— Не — отвърнах. — Просто означава, че нещата вече са се променили.

Мария се изправи леко.

— Какво искаш да кажеш?

Поех дълбоко въздух.

— В момента, в който ти обяви, че искаш развод… второто завещание автоматично влезе в сила.

Никой не каза нищо няколко секунди.

Димитър присви очи.

— И?

— И това означава, че къщата, апартаментът, компанията и всички банкови сметки… вече не са на мое име.

Мария се усмихна злорадо.

— Значи накрая оставаш без нищо.

Поклатих глава.

— Не.

Погледнах спокойно Димитър.

— Всичко е прехвърлено на името на моя син Никола.

Някой изпусна чаша и тя звънна по пода.

Димитър пребледня.

— Това е някаква шега.

— Не — казах тихо. — Това е закон.

Той направи крачка към мен.

— Лъжеш.

— Нотариусът беше при мен лично — отвърнах. — А тази сутрин всички документи вече са вписани официално.

Лицето му се напрегна.

— Нямаше да го направиш.

— Не аз го направих — казах спокойно. — Баща ми го направи преди пет години.

Мария вече изглеждаше объркана.

— Това е невъзможно. Димитър управляваше фирмата!

— Димитър само мислеше, че я управлява — отвърнах.

Няколко от гостите започнаха тихо да си шепнат.

Димитър преглътна.

— Това няма да мине така.

— О, ще мине — казах тихо. — Защото нотариусът започна и финансова проверка.

Той замръзна.

— Каква проверка?

— Тази, която ще покаже къде са изчезнали парите от фирмените сметки.

В стаята се спусна тежка тишина.

Виктория нервно гледаше в телефона си.

— Нямаш доказателства — каза Димитър, но гласът му вече не беше уверен.

— Имам — отвърнах. — Преводи, подписи, банкови извлечения.

Мария погледна сина си.

— Димитър…?

Той не отговори.

Само стискаше зъби.

— Баща ми винаги казваше нещо — добавих спокойно.

Димитър ме гледаше мълчаливо.

— Най-опасни са хората, които мислят, че са по-умни от всички останали.

Никой вече не се смееше.

Няколко гости започнаха бавно да събират нещата си.

Един от тях тихо се измъкна към вратата.

Димитър се опита да си върне увереността.

— Мислиш ли, че ще ме унищожиш?

— Не — казах.

Взех палтото си от закачалката.

— Ти сам го направи.

Мария ме гледаше с недоверие.

— Ти си го планирала.

Усмихнах се леко.

— Не. Аз просто спрях да ви преча.

Отворих входната врата.

Студеният вечерен въздух нахлу в къщата.

Зад гърба ми се чуваха тихи разговори, нервни стъпки, шум от събиране на чанти.

Димитър каза тихо:

— Ще останеш сама.

Обърнах се за последен път.

— Не.

Извадих телефона си.

На екрана имаше ново съобщение от моята приятелка на село.

Снимка на Никола.

Той стоеше целият в кал, смееше се широко и държеше малко кученце в ръцете си.

Под снимката пишеше:

„При нас всичко е наред.“

Гледах екрана няколко секунди.

После прибрах телефона в джоба си и излязох навън.

Защото за първи път от много години насам се чувствах наистина свободна.