Продължението на историята

От другата страна на линията настъпи кратка тишина. После чух спокойния глас на дядо Георги.

— Мария, разкажи ми всичко отначало.

Разказах му. За разговора с Иван, за чувалите с моите дрехи в коридора, за Елена, която вече сменяла пердетата в моя апартамент. Говорех тихо, за да не събудя бебето в ръцете си, но всяка дума ми тежеше като камък.

Дядо Георги не ме прекъсна нито веднъж.

— Добре — каза накрая спокойно. — Още ли си в болницата?

— Да.

— Остани там до сутринта. Аз ще се погрижа за останалото.

В гласа му имаше такава увереност, че за първи път от тази ужасна новина почувствах как напрежението в гърдите ми леко се отпуска.

— Дядо… но те смениха ключалката.

— Спокойно — отвърна той. — Утре ще видим кой на кого ще отваря вратата.

На следващата сутрин, когато ме изписаха, дядо Георги вече ме чакаше пред родилното отделение. Стоеше изправен в старото си, но спретнато палто. Когато погледна бебето, строгото му лице омекна.

— Значи това е правнукът ми — каза тихо. — Добре. Хайде да оправим една несправедливост.

Качихме се в колата и след около половин час бяхме пред блока.

Още щом влязохме във входа, ги видях — двата големи чувала с моите вещи. Сякаш някой беше изхвърлил боклук. Дрехите ми, палтото, дори бебешките неща бяха натъпкани вътре.

Дядо Георги ги погледна мълчаливо, после се обърна към вратата на апартамента.

— Интересен начин да се отнасят с домакинята — промърмори той.

Натисна звънеца.

След няколко секунди вратата се отвори. На прага стоеше Елена с нов халат, сякаш живееше там отдавна. От кухнята се носеше миризма на храна, а в хола се виждаха нови пердета.

— Да? — попита тя несигурно.

Дядо Георги се усмихна учтиво.

— Добър ден. Търсим госпожа Димитрова.

От вътрешността на апартамента веднага се чу остър глас.

— Елена, кой е?

Когато свекърва ми видя мен на прага с бебето на ръце, лицето ѝ веднага се втвърди.

— Какво правиш тук? Не ти ли каза Иван, че вече не живееш тук?

Дядо Георги направи крачка напред.

— Госпожо, мисля, че има едно малко недоразумение.

— Няма никакво недоразумение! — сопна се тя. — Синът ми не иска повече да живее с нея. А апартаментът е негов!

Дядо Георги спокойно отвори папката си и извади няколко документа.

— Точно тук грешите — каза той. — Апартаментът не е на вашия син.

Настъпи тишина.

В този момент от хола излезе Иван. Когато ме видя, се стъписа.

— Мария… защо си дошла?

Дядо Георги му подаде документите.

— Прочети.

Иван хвърли поглед върху листовете и лицето му бавно пребледня.

— Договор за дарение… — промълви той.

— Точно така — каза дядо ми спокойно. — Апартаментът беше подарен на внучката ми преди сватбата. Той е изцяло нейна собственост. По закон вие и майка ви сте само гости тук.

Свекърва ми нервно се изсмя.

— Това е лъжа!

— Не, госпожо — отвърна спокойно дядо Георги. — Всичко е регистрирано официално. Ако желаете, можем да извикаме полиция. Но мисля, че е по-разумно просто да съберете вещите си.

Елена пребледня.

— Аз… мисля, че ще си тръгна — прошепна тя.

Тя бързо изчезна в стаята и след няколко минути излезе с две чанти. Мина покрай мен, без да ме погледне.

Иван стоеше неподвижно, стискайки документите.

— Мария… можем ли да поговорим? — каза тихо.

Погледнах го спокойно.

— Няма за какво.

Минах покрай него и влязох в апартамента.

Беше странно чувство — сякаш се връщах у дома след буря. Отворих гардероба в спалнята и започнах да подреждам малките дрешки на бебето.

Зад мен се чуваше как свекърва ми ядосано шепне на Иван. Дядо Георги стоеше до вратата спокойно, като човек, който знае, че справедливостта вече е възстановена.

След малко се чу трясък от затварящ се куфар.

После — тишина.

Погледнах към прозореца. Слънцето огряваше стаята, а бебето тихо дишаше в ръцете ми.

За първи път от няколко дни почувствах истинско спокойствие.

Бях си у дома.

И този път никой нямаше право да ме изгони.