Продължението на историята
— Къде тръгваш толкова късно? До магазина за нормална храна?
Анна спря на прага и се обърна към него. Погледът ѝ беше странно спокоен — толкова спокоен, че Иван за момент се почувства неловко.
— Не — каза тя тихо. — Не до магазина.
Иван се облегна на рамката на вратата и сви рамене.
— Ами къде тогава? Пак ли ще правиш сцени? Анна, честно, омръзна ми от тези драми. Вечно си въобразяваш нещо.
Анна хвана дръжката на куфара.
— Просто си тръгвам.
Думите увиснаха във въздуха.
Иван мигна няколко пъти, после се засмя кратко.
— Тръгваш? Сериозно? Къде? При майка си ли? — той поклати глава. — Хайде стига. Познавам те. След два часа ще се върнеш и пак ще се държиш така, сякаш нищо не е станало.
Анна не отговори.
— И какво, просто ще излезеш? — продължи той. — Животът не е филм, Анна.
Тя го погледна за миг.
— Прав си. Не е.
После отвори вратата.
— Анна, не се глези — каза Иван вече с леко раздразнение. — Къде ще ходиш посред нощ?
— Там, където няма да намирам чужди ластици за коса на пода.
Вратата се затвори тихо след нея.
Иван остана да гледа няколко секунди към празния коридор, сякаш очакваше тя веднага да се върне.
Но не се върна.
Той въздъхна и се върна в кухнята.
— Пак театър — измърмори си.
Взе телефона и написа бързо съобщение.
„Деси, всичко е наред. Ще мина по-късно.“
Остави телефона на масата и отпи от чая си.
Стомахът му леко се сви.
Иван се намръщи.
— Странно…
Разходи се из кухнята.
След няколко минути неприятното усещане се усили.
— Какво пък сега…
Той тръгна към банята.
Когато излезе първия път, вече изглеждаше леко пребледнял.
— Сигурно е от храната — промърмори той.
Телефонът звънна.
Десислава.
— Ало — каза той.
— Е, ще идваш ли? — попита тя с весело нетърпение.
— Да… само че… май съм изял нещо развалено.
В този момент коремът му издаде недвусмислен звук.
— Чакай малко…
Иван хвърли телефона на масата и се втурна обратно към банята.
Десислава чу през слушалката шумове и бързане, после линията прекъсна.
Следващият половин час се превърна в безкрайно тичане между кухнята и банята.
Иван седеше на ръба на ваната, блед и потен.
— Какво… по дяволите…
Погледът му падна върху кутийката с хапчетата на масата.
В паметта му изплува спокойният глас на Анна.
„Сега ще ти олекне. Много повече, отколкото можеш да си представиш.“
Иван замръзна.
— Анна…
Погледна към входната врата.
Апартаментът беше необичайно тих.
— Анна? — извика той.
Нямаше отговор.
Той направи няколко крачки към коридора, но стомахът му веднага го накара да се върне обратно.
Няколко улици по-далеч Анна стоеше на спирката с куфара си.
Вечерният въздух беше прохладен, но приятен.
За първи път от много време тя дишаше спокойно.
Извади телефона си.
— Мария? Здравей… Мога ли да остана няколко дни при теб? … Да, всичко е наред. Просто си тръгнах.
Автобусът пристигна.
Анна се качи и седна до прозореца.
Градът се плъзгаше покрай нея в светлини и сенки.
Телефонът ѝ завибрира.
Иван.
Тя гледа екрана няколко секунди.
Преди би вдигнала веднага.
Сега просто натисна бутона за отказ.
Автобусът потегли.
Анна облегна глава на стъклото.
Не чувстваше злорадство.
Не чувстваше отмъщение.
Само странно спокойствие.
Някъде далеч, в тихия апартамент, Иван седеше на студения под в банята и за първи път започваше да разбира, че този път Анна наистина си беше тръгнала.