Продължението на историята

Мария остана неподвижна за няколко секунди, гледайки Анна така, сякаш беше казала нещо напълно абсурдно. После се изсмя кратко и студено.

— Ти? Ще останеш тук? В апартамента на моя син?

Анна не отговори веднага. Тя затвори папката с документите и спокойно я постави на масата, сякаш разговорът едва започваше.

— Да. Докато съдът не реши друго, имам пълното право да остана.

Гласът ѝ беше тих, но уверен. Нотариусът гледаше двете жени с видимо притеснение.

— Госпожо Мария — каза той внимателно — трябва да призная, че ситуацията не е толкова еднозначна. Ако госпожа Анна докаже финансовото си участие, съдът може да ѝ признае дял от имота.

— Няма да има никакъв съд! — избухна Мария. — Синът ми е написал всичко ясно в завещанието!

Анна погледна нотариуса.

— Благодаря ви за честността. Останалото ще решим в съда.

Мария стисна устни.

— Добре. Ако това искаш… ще се видим в съда.

Този ден тя излезе от апартамента бесна, тръшвайки вратата със същата сила, с която я беше отворила. В жилището настъпи тишина.

Анна седна на дивана и огледа стаята. Всичко ѝ напомняше за Николай — библиотеката с книгите му, масата, на която вечеряха заедно, снимката им от морето.

Болката беше там, но вече не я парализираше.

В нея се появяваше нещо ново — решителност.

Два месеца по-късно започна делото.

Съдебната зала беше светла и хладна. Мария седеше изправена, елегантно облечена, с увереност в погледа. Анна изглеждаше по-скромна, но папката ѝ беше пълна с документи.

Съдията разглеждаше внимателно хартия след хартия.

— Госпожо Анна — каза той накрая — твърдите, че по-голямата част от вноските за апартамента са плащани от вашата банкова сметка?

— Да, господин съдия. От заплатата ми като медицинска сестра. Донесла съм банковите извлечения и потвържденията за преводите.

Адвокатът на Мария веднага се намеси.

— Дори това да е вярно, собственикът на имота е бил господин Николай. А завещанието ясно посочва наследника.

Съдията вдигна поглед.

— Завещанието урежда наследството. Но законът допуска признаване на финансовия принос на съпруга или съпругата при придобиване на имущество.

В следващите часове бяха разгледани десетки документи.

Банкови извлечения. Кредитен договор. Квитанции за плащания.

Всеки документ показваше едно и също — повечето средства бяха превеждани от сметката на Анна.

Накрая съдията затвори папката.

— Съдът ще се произнесе след подробен анализ на всички доказателства.

Решението беше обявено три седмици по-късно.

Анна отново седеше в залата, когато съдията започна да чете присъдата.

— Съдът признава значителния финансов принос на госпожа Анна при закупуването и изплащането на апартамента. Поради това ѝ се признава право на собственост върху петдесет процента от имота.

Мария пребледня.

— Това е невъзможно!

Съдията продължи спокойно:

— Имотът може да бъде продаден, а сумата разделена между двете страни. Алтернативно, една от страните може да изкупи дела на другата.

След заседанието Мария настигна Анна в коридора на съда. Този път не изглеждаше толкова уверена.

— Не очаквах това — каза тя студено.

Анна я погледна спокойно.

— И аз не очаквах Николай да напише такова завещание.

За момент между тях настъпи мълчание.

— И какво ще правим сега? — попита Мария.

— Имаме два избора — отговори Анна. — Или продаваме апартамента, или една от нас изкупува дела на другата.

Мария въздъхна тежко.

— Нямам пари да ти платя твоята половина.

Анна се замисли за миг.

— Тогава ще го продадем.

Два месеца по-късно апартаментът беше продаден.

В деня, когато трябваше да предаде ключовете на новите собственици, Анна мина още веднъж през всички стаи. Стените вече бяха празни, а стъпките ѝ отекваха в тишината.

Това място вече не беше нейният дом.

Но вече не беше и тежест.

Тя излезе навън с папка в ръка и странно чувство на лекота.

За първи път от много години знаеше едно — животът ѝ тепърва започва.