Продължението на историята

— Наем, ток, вода, интернет, храна, препарати за почистване, прах за пране, тоалетна хартия… включително онази трислойната с аромат на праскова, която толкова те възмути — довърших спокойно.

Почуках с пръст по първата колона.

— Тук е какво съм платила аз. А тук — какво си платил ти.

Иван се намръщи.

— Чакай… как така какво съм платил аз?

— Всичко, което реално си платил — отвърнах. — Таблицата е много честна.

Той се загледа още веднъж. Мълчанието се проточи.

— Но тук пише… че аз съм дал… четиристотин лева.

— Точно така — кимнах. — Два пъти купи хляб и веднъж макарони на промоция.

Иван отвори уста, после я затвори.

— Но аз… аз спестявам.

— За статус — напомних меко.

Обърнах страницата.

— А тук е общата сума на това, което съм платила аз за последните три месеца. За всичко, което използваме и двамата.

Иван погледна числото.

Цветът на лицето му се промени.

— Петнадесет хиляди лева?!

— Приблизително — казах спокойно. — Понякога повече, когато има сметки за отопление.

Той премигна няколко пъти.

— Това не може да е вярно.

— Може. Excel рядко лъже.

Настъпи тишина. Чуваше се само тихото тиктакане на часовника в кухнята.

Иван се облегна назад.

— Аз… не знаех, че излиза толкова.

— Разбира се, че не си знаел — отвърнах. — Ти не плащаше.

Той ме погледна внимателно.

— Добре… и какво означава това?

Аз леко се усмихнах.

— Означава, че предложението ти за сто лева месечно е… доста символично.

Плъзнах листа към него.

— Ако наистина живеем с разделени финанси, трябва да разделим и разходите поравно.

— Поравно? — повтори той.

— Разбира се. Това е много честна пазарна система.

Почуках последния ред.

— Твоята част излиза около две хиляди и петстотин лева на месец.

Тишина.

Иван ме гледаше така, сякаш току-що съм му казала, че гравитацията е отменена.

— Две хиляди и петстотин?!

— Приблизително — повторих.

— Това е абсурд!

— Не. Това са сметки.

Той прокара ръка през косата си.

— Лора… аз нямам толкова свободни пари.

— Знам.

Отново настъпи пауза.

Букетът с карамфили на масата леко се беше наклонил. Едно от цветята вече изглеждаше така, сякаш се е отказало от живота.

Иван въздъхна тежко.

— Може би… малко прекалих с идеята за разделените финанси.

— Малко? — повдигнах вежда.

— Добре… повече от малко.

Взех бутилката евтино пенливо вино и налях в две чаши. Балончетата тихо засъскаха.

— Имаме две възможности — казах.

Иван вдигна глава.

— Какви?

— Първата: продължаваме точно както предложи ти. Напълно разделени финанси. Делим всички разходи на две. Без изключения.

— А втората?

— Втората е по-проста.

Отпих малка глътка.

— Държим се като нормални хора, които живеят заедно, без да правим икономически революции в кухнята.

Иван погледна отново таблицата.

— Две хиляди и петстотин… — измърмори.

После въздъхна.

— Лора… мисля, че предпочитам втория вариант.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Той се поколеба.

— Само… може ли да не показваме тази таблица на мама?

Аз се усмихнах.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали пак ще ми обясняваш за моята „финансова неграмотност“.

Иван веднага поклати глава.

— Няма. Никога повече.

Вдигна чашата.

— От утре аз ще купувам храната.

— И праха за пране.

— И праха.

— И тоалетната хартия.

Той направи гримаса.

— Добре… но без аромат на праскова.

Аз се засмях.

— Ще видим.

Чукнахме чашите.

Точно тогава телефонът му завибрира върху масата.

Иван погледна екрана.

— Мама — промърмори.

— Вдигни — казах спокойно.

Той отговори.

— Да, мамо?

Гласът на Елена се чу толкова ясно, че дори аз разбрах всяка дума.

— Е, как е моят велик финансист? — попита тя весело. — Купи ли вече колата или още икономисваш от тоалетна хартия?

Иван затвори очи за миг.

Аз спокойно допих шампанското.

Нашият малък икономически експеримент, изглежда, току-що беше приключил.