Продължението на историята

Полина не отговори веднага. Гледаше Петър внимателно, сякаш се опитваше да разбере дали в думите му има само страх или и съмнение в нея.

— А ако не се получи? — повтори тя тихо. — Тогава ще опитам пак.

Петър сви рамене.

— Не е толкова просто.

— Просто е — каза Полина. — Просто не означава лесно. Но е просто.

Той не отвърна. Довърши вечерята си мълчаливо, събра чиниите и ги занесе до мивката. Водата зашумя и равномерният ѝ звук изпълни кухнята.

Полина го наблюдаваше и усещаше, че между тях се е появило нещо ново. Не беше скандал. Нито обида. По-скоро някакво тихо разстояние.

— Петре — каза тя след малко. — Ти наистина ли мислиш, че греша?

Той затвори крана и се обърна към нея.

— Не мисля, че грешиш. Просто ми се струва, че всичко се случва твърде бързо.

— Две години изпращам пари на майка ти. Това не е „бързо“.

Петър прокара ръка през косата си.

— Знам. Но мама… тя свикна с това.

— Именно. Свикна.

Полина стана от масата и се приближи до прозореца. Навън светлината на уличните лампи се отразяваше в снега, а някой минаваше бързо по тротоара, свил рамене от студа.

— Знаеш ли какво ме попита днес? — продължи тя. — Дали искам да ходи при съседите да иска пари на заем.

— Тя понякога казва такива неща, когато се ядоса.

— Не, Петре. Тя не просто ги казва. Тя се опитва да ни притисне.

Петър не отговори веднага. В кухнята отново се възцари тишина.

— Може би си права — каза той накрая. — Но това все пак е майка ми.

— А аз съм твоята жена.

Думите ѝ останаха да висят тежко между тях.

Петър я гледа няколко секунди, после въздъхна.

— Утре ще говоря с нея.

— Наистина ли?

— Да. Без да я успокоявам и без да ѝ обещавам неща, които няма как да изпълним. Просто ще ѝ кажа как стоят нещата.

Полина кимна бавно. Не беше сигурна дали му вярва, но нямаше сили да спори повече.

През нощта спа неспокойно. Събуждаше се няколко пъти, мислейки за помещението, което щеше да гледа със София. За парите. За кредита за оборудването. За реакцията на Мария, когато разбере, че нещата наистина се променят.

На сутринта Полина се събуди по-рано от Петър. Направи си кафе и седна на масата в тишината.

Телефонът завибрира.

Съобщение от София.

„В 10:30 съм пред сградата. Имаш ли притеснение?“

Полина се усмихна леко и написа: „Много.“

Когато излезе от апартамента, студеният въздух почти я накара да спре дъха си. Небето беше ясно, а снегът скърцаше под обувките.

Сградата, която щяха да гледат, се намираше на малка, но оживена улица. София вече я чакаше.

— Най-накрая! — каза тя и я прегърна. — Хайде да видим дали мечтата ни изобщо съществува.

Брокерът отвори вратата и ги покани вътре.

Помещението беше празно. Стените имаха нужда от боя, подът на места скърцаше, а студената светлина влизаше през големите прозорци.

Но беше светло. Просторно. И точно толкова голямо, колкото им трябваше.

София се обърна към Полина с блеснали очи.

— Представяш ли си какво може да стане тук?

Полина направи няколко бавни крачки из помещението. Опитваше се да си представи огледала, столове, рафтове с козметика, хора, които разговарят и се смеят, тиха музика.

За първи път от много дни почувства нещо различно от напрежение.

Вълнение.

— Да — каза тихо. — Представям си.

Брокерът говореше за наем, договор, срокове.

Полина едва слушаше.

Телефонът отново завибрира в джоба ѝ.

Тя погледна екрана.

Петър.

— Вдигни — прошепна София.

Полина излезе в коридора и прие обаждането.

— Да?

— Говорих с мама.

Полина усети как стомахът ѝ се сви.

— И?

— Беше… шумно.

— Тоест?

Петър замълча за секунда.

— Крещя доста.

Полина затвори очи. Точно това очакваше.

— Но? — попита тя.

— Но ѝ казах, че не е нормално. Че ти не си длъжна да плащаш всичко.

Полина остана неподвижна.

— И какво каза тя?

— Че я изоставяме.

— А ти?

Петър пое дълбоко въздух.

— Казах ѝ, че не я изоставяме. Но че трябва да се научи да живее без да ни контролира.

В коридора беше тихо.

— Полина?

— Да.

— Не знам дали го прие.

— И аз не знам.

— Но го казах.

Полина се усмихна леко — за първи път този ден истински.

— Това е важно.

Тя се върна в помещението. София обсъждаше нещо с брокера.

— Е? — попита тя.

Полина се огледа още веднъж в празното пространство.

— Вземаме го.

— Сериозно?!

— Да.

София се засмя и силно я прегърна.

— Това ще бъде лудост.

Полина погледна към големите прозорци и светлината, която влизаше през тях.

За миг в съзнанието ѝ се появи образът на Мария — недоволна, възмутена, убедена, че всичко трябва да бъде както преди.

Но за първи път Полина почувства нещо ясно и спокойно.

Животът им вече се променяше.

И независимо колко шум ще предизвика това, тя нямаше намерение да се връща назад.