Продължението на историята

Анна прочете съобщението още веднъж, после остави телефона на масата и се облегна назад в стола. В апартамента беше тихо, почти неестествено тихо. Само часовникът на стената тихо отброяваше секундите.

След няколко минути телефонът отново завибрира. Беше Виктория.

„Утре сутринта си тръгвам. Смених си билета. Не искам да оставам повече тук.“

Анна прочете съобщението и бавно написа отговор.

„Не е нужно да се оправдавате. Това не е ваша вина.“

Отговорът не дойде веднага. Минаха няколко минути. После се появи ново съобщение.

„Все пак се чувствам виновна. Ако не бях видяла онези снимки в телефона му, вероятно никога нямаше да разбера.“

Анна се загледа в думите.

„Понякога истината излиза наяве точно когато трябва.“

След това разговорът приключи.

Тази вечер Анна дълго седя в хола. Елица беше заспала рано, изморена от училище. В къщата цареше тишина. От време на време телефонът леко вибрираше — вероятно Георги се опитваше да се свърже с нея — но тя дори не поглеждаше.

За първи път от много време не чувстваше нужда да отговаря, да обяснява, да успокоява някого.

На следващата сутрин Елица влезе в кухнята още сънена.

— Мамо, тате ми писа — каза тя. — Казва, че е зает с работа, но скоро ще ми се обади.

Анна усети как нещо се сви в гърдите ѝ, но запази спокойствие.

— Ще ти се обади — каза тя. — А сега хайде да закусим, за да не закъснееш за училище.

След като дъщеря ѝ излезе, Анна отвори лаптопа. Започна да преглежда документи, банкови сметки, договора за апартамента. Не защото искаше да си отмъщава. Просто искаше да знае какво следва.

По обяд получи съобщение от Георги.

„Анна, моля те, отговори. Вече съм на летището.“

Тя не отговори.

След още час дойде ново съобщение.

„Виктория си тръгна. Останах сам. Моля те.“

Анна затвори телефона.

Следобед отиде да вземе Елица от училище. Момичето изтича към нея усмихнато.

— Мамо! Имам шестица по математика!

— Браво, слънцето ми!

Елица говореше през целия път до дома — за съучениците си, за учителката, за една бъдеща екскурзия с класа. Анна я слушаше и за първи път от много часове почувства, че диша спокойно.

Късно вечерта телефонът отново звънна. Този път Георги.

Анна погледна екрана няколко секунди, после прие обаждането.

— Анна… в самолета съм. Утре сутринта кацам.

Гласът му звучеше уморен.

— Добре — каза тя спокойно.

— Можем ли да поговорим? Наистина. Без караници.

Анна замълча за миг.

— Ще говорим, Георги. Но нищо вече няма да е същото.

— Знам.

За първи път звучеше така, сякаш наистина го разбира.

— Елица те чака — добави Анна. — Но ще трябва да ѝ обясниш много неща.

— Знам… — повтори тихо той.

Разговорът приключи.

На следващата сутрин Анна се събуди рано. Приготви закуска, подреди кухнята и се опита да направи сутринта нормална за Елица.

Около десет часа се чу звукът на ключ в ключалката.

Георги влезе бавно в апартамента. Изглеждаше изморен, сякаш беше остарял за няколко дни.

Елица веднага се затича към него.

— Тате!

Той я прегърна силно.

— Липсваше ми, малката ми.

Анна наблюдаваше от кухнята. Не усещаше нито гняв, нито сълзи. Само спокойствие.

След няколко минути Елица се върна в стаята си.

Георги се обърна към Анна.

— Съжалявам.

Думите увиснаха във въздуха.

— Знам — каза тя.

— Бях глупак.

— Да.

Той седна тежко на стола.

— Има ли изобщо някакъв шанс…?

Анна го погледна спокойно.

— Не знам какво ще стане след години. Но знам какво ще стане сега.

Георги мълчеше.

— Ще се разведем.

Думите бяха тихи, но твърди.

Той затвори очи за миг.

— Разбирам.

Анна продължи:

— Винаги ще бъдем родители на Елица. За нея трябва да останем разумни хора.

Георги бавно кимна.

— Ще направя всичко необходимо.

Анна го гледа още няколко секунди, после се обърна към прозореца.

Навън беше обикновен ден. Хората бързаха по улицата, деца се смееха някъде в двора.

Но за нея всичко беше различно.

За първи път от много години Анна усещаше, че животът ѝ вече не зависи от решенията на Георги.

Не знаеше как точно ще изглежда бъдещето.

Но знаеше едно.

От този момент нататък тя щеше сама да го изгради.