Продължението на историята
Сержант Георги въздъхна тихо и извади тефтера с формулярите. По изражението му личеше, че изобщо няма желание да се кара с никого. Приближи се до Анна и протегна ръка.
— Документите, моля.
Анна спокойно извади портфейла от задния джоб на дънките си и му подаде книжката и личната карта. Георги ги взе и механично ги отвори, но след секунда веждите му се повдигнаха изненадано. Прочете още веднъж, после погледна към Анна, сякаш се уверяваше, че не е разбрал грешно.
— Господин майор… — каза той несигурно.
— Какво има пак? Пиши протокола! — измърмори Петров, като избърса челото си с кърпичка.
— Мисля, че… трябва сам да погледнете.
Петров раздразнено грабна документите от ръката му.
— Какво толкова има вътре?
Отвори служебната карта. За миг лицето му, което до преди малко беше червено от яд, внезапно пребледня. Примигна няколко пъти и прочете текста отново. После още веднъж.
На картата ясно пишеше: Главен инспектор Анна Стоянова – Дирекция „Вътрешна сигурност“.
Майорът преглътна тежко.
Георги стоеше до патрулната кола и наблюдаваше сцената мълчаливо.
Анна скръсти ръце и спокойно го гледаше.
— Е? — попита тя тихо. — Ще продължим ли с протокола?
Петров се опита да се усмихне, но усмивката му излезе крива и несигурна.
— Госпожо инспектор… това сигурно е някакво недоразумение. Аз не знаех…
— Не знаехте, че трябва да се представите? — попита спокойно Анна. — Или че нямате право да чупите чужда собственост?
Настъпи тишина. Чуваше се само как щурците свирят в прашната трева край пътя.
Петров затвори картата и внимателно я върна на Анна.
— Заповядайте… документите.
Тя ги прибра обратно в портфейла си.
— Знаете ли, господин майор — каза тя спокойно — аз наистина дойдох тук само за сватбата на една приятелка. Не по работа.
Георги сведе поглед, опитвайки се да скрие едва забележима усмивка.
Петров обаче се потеше още повече.
— Разбирам… може би бях малко… прекалено строг.
— Не строг — поправи го Анна. — Невъзпитан и злоупотребяващ с власт. Но все още не съм подала жалба.
Думата „все още“ прозвуча тежко във въздуха.
Майорът инстинктивно направи крачка назад.
— Няма нужда от това, госпожо инспектор. Просто… неприятна ситуация.
Анна се приближи до скутера и докосна огледалото, което все още висеше накриво.
— Това ще трябва да се поправи.
— Разбира се! — каза бързо Петров. — Аз ще платя.
— Не лично вие — отвърна тя. — От бюджета на участъка. Защото огледалото не е счупено от случаен човек, а от полицай на служба.
Георги погледна майора с крайчеца на окото си.
Петров мълча няколко секунди, после кимна тежко.
— Разбрах.
Анна изправи скутера и внимателно нагласи огледалото, колкото беше възможно.
— И още нещо, господин майор.
— Да?
— Законът не действа само в големите градове. Той действа и на такива прашни пътища като този.
Петров не каза нищо.
Георги обаче неволно се изправи по-стройно, сякаш беше чул команда.
Анна сложи каската си и завъртя ключа. Старият двигател отново изкашля няколко пъти, после започна равномерно да бръмчи.
Преди да потегли, тя спусна визьора и каза спокойно:
— Пожелавам ви спокойна служба, господин майор. И се надявам следващият шофьор, когото спрете, да бъде третиран по същия начин, както изисква законът.
Скутерът бавно потегли по пътя, вдигайки малък облак прах.
Георги я гледаше, докато не се превърна в малка точка на нагорещения асфалт.
След няколко секунди той наруши тишината.
— Господин майор… май днес имахме късмет.
Петров продължаваше да гледа празния път.
— Късмет?
— Да — каза сержантът. — Защото ако беше дошла тук по работа…
Майорът тежко въздъхна.
— …вероятно днес щеше да бъде последният ми ден с тази униформа.
Горещият вятър премина през полето и донесе мирис на прах и суха трева.
Някъде далеч моторът на скутера още се чуваше тихо, докато изчезваше зад завоя. А майор Петров за първи път този ден усети неприятното чувство, че понякога най-обикновените хора по прашните пътища могат да носят в джоба си повече власт, отколкото всичките му пагони.