Продължението на историята

Анна стоеше неподвижно на прага, опряна на патериците си, и бавно оглеждаше апартамента. Вътре цареше такъв хаос, какъвто никога не беше допускала. По пода бяха разхвърляни играчки, на масата стояха мазни чинии и чаши, а на нейния диван се беше изтегнал непознат мъж и гледаше телевизия, сякаш се намираше в собствената си къща.

— Кой е този? — попита тя тихо.

— Моят мъж, Лука — отвърна Елена небрежно. — Лука, виж, върнаха се.

Мъжът хвърли кратък поглед към Анна и Иван, после сви рамене и отново се обърна към телевизора.

Иван се намръщи.

— Слушай, момиче — каза той спокойно, но твърдо. — Този апартамент е на дъщеря ми. Какво означава това „разменили сте се“?

Елена махна с ръка пренебрежително.

— Николай каза, че няма проблем. Той ѝ е мъж, нали? Той решава.

В този момент Анна усети как в нея се надига студен гняв. Последният месец беше пълен с болка, страх и безсилие. Но сега тези чувства се превръщаха в решителност.

— Къде е Николай? — попита тя.

— Излезе — отвърна Елена. — Каза, че ще се върне по-късно.

Иван направи крачка напред.

— Тогава влизай, Анна — каза той спокойно. — Това е твоят дом.

Елена се опита да препречи пътя, но Иван леко я избута настрани и отвори вратата по-широко. Анна бавно прекрачи прага, опирайки се внимателно на патериците си.

В хола безпорядъкът беше още по-голям. На масата, която тя беше купила след месеци спестяване, стояха празни бутилки и лепкави чаши. Килимът беше пълен с трохи.

Анна огледа стаята спокойно.

— Елена — каза тя тихо. — Свали халата ми.

— Какво? — изненада се Елена.

— Казах да го свалиш.

Елена изсумтя.

— Престани, това е просто халат.

Иван я погледна студено.

— Мисля, че я чу много добре.

След кратко мърморене Елена свали халата и го хвърли небрежно върху един стол.

В този момент входната врата се отвори отново. На прага се появи Николай.

Той спря, когато видя всички в хола.

— Вече ли се върна? — попита раздразнено.

Анна го погледна право в очите.

— Да. И искам обяснение.

Николай въздъхна, сякаш разговорът му беше досаден.

— Няма нищо особено. Елена има нужда от повече място. А ти така или иначе ще си вкъщи известно време. При баба Елица ще ти бъде по-спокойно.

Иван избухна:

— Премести семейството си в жилището на жена си без да я попиташ?!

Николай повиши глас.

— Аз съм мъжът в тази къща!

— Не — отвърна Анна спокойно. — Не си.

Всички замълчаха.

— Този апартамент е на мое име — продължи тя. — Купих го преди брака ни. С моите пари и с помощта на баща ми. Ти нямаш никакво право да водиш когото и да било тук.

Николай се изсмя кратко.

— И какво ще направиш?

Анна извади телефона си.

— Още вчера говорих с адвокат. Когато ми каза, че е по-добре да не се връщам у дома още две седмици, ми се стори странно. Затова проверих документите.

Николай замръзна.

— Полицията вече идва — каза тя спокойно. — Защото в момента вие незаконно заемате жилището ми.

В стаята настъпи тишина.

Елена погледна уплашено брат си.

— Николай?

Иван само поклати глава.

— Казах ти, че това е лоша идея.

Точно тогава се чу звънецът.

Иван отвори. На прага стояха двама полицаи.

— Добър ден. Получихме сигнал за незаконно заемане на жилище.

Анна вдигна ръка.

— Аз се обадих.

След кратък разговор полицаите ясно заявиха, че всички, които нямат право да живеят там, трябва незабавно да напуснат апартамента.

Елена започна да протестира, но Лука вече събираше нещата на децата.

— Хайде, стига — промърмори той. — Няма смисъл да правим проблеми.

Николай беше пребледнял от гняв.

— Ще съжаляваш за това, Анна.

Тя го погледна спокойно.

— Не мисля.

Около час по-късно на стълбището стояха няколко черни чувала, пълни с техните вещи. Елена излезе първа, мърморейки ядосано. След нея Лука с децата. Николай беше последен.

Той се спря на прага.

— Наистина ли ще се разведеш заради това?

Анна отговори без колебание:

— Не. Ще се разведа, защото вече разбрах кой си всъщност.

Вратата се затвори.

В апартамента настъпи тишина.

Иван погледна дъщеря си.

— Добре ли си?

Анна пое дълбоко въздух и бавно огледа стаята, разхвърляните вещи, светлината, която влизаше през прозореца.

— Да — каза тихо. — Мисля, че за първи път от много време… наистина съм добре.