Продължението на историята

До вечерта всичко беше готово. Масата изглеждаше точно както Иван си я представяше: богата, проста и „мъжка“. Имаше печено месо, картофи на фурна, салата, хляб и две бутилки хубаво червено вино. Никакви суши, никакви модерни експерименти — само традиционна вечеря.

Единственото нещо, което леко разваляше картината, бях аз.

Стоях в кухнята с цветния халат с волани — подарък от Пенка — и с прическата, която приличаше едновременно на птиче гнездо и на бароков архитектурен експеримент. Когато Иван влезе да провери дали всичко е готово, той замръзна на прага.

— Мария… какво е това? — попита бавно.

— Кое точно? — попитах аз невинно.

— Халатът… косата… всичко това.

— Ти каза да облека нещо по-женствено. А този халат е подарък от майка ти. Помислих, че ще се зарадва.

Иван отвори уста, после я затвори. Явно се сети за собствените си речи за авторитета и за това как жената трябва да се съгласява. Накрая само въздъхна.

— Добре… само се дръж нормално, става ли?

— Разбира се, скъпи. Няма да споря.

Гостите пристигнаха точно в седем. Господин Георгиев — истинският началник на Иван — беше спокоен, сериозен човек с внимателен поглед. С него бяха още двама колеги.

Иван ги посрещна с важност, която би подхождала повече на министър, отколкото на временен заместник.

— Заповядайте, господа! Чувствайте се като у дома си!

Точно в този момент аз излязох от кухнята с голямо плато месо. Халатът ми шумолеше живописно.

За миг настъпи тишина.

Господин Георгиев примигна, но после се усмихна учтиво.

— Добър вечер.

— Добър вечер, — казах аз спокойно. — Аз съм Мария. Съпругата на Иван. Аз готвя, аз сервирам… и аз мълча.

Иван се задави леко с виното.

Седнахме на масата. Аз поднасях храната и наливах вино с почти церемониална сериозност. Разговорът постепенно премина към работа. Както винаги, Иван говореше най-много.

— Основният проблем на логистиката е, че трябва да се реорганизира напълно, — обясняваше той важно. — Аз вече имам няколко стратегически идеи.

Минах покрай него и кимнах.

— Разбира се, скъпи.

Той спря за момент.

— Какво?

— Съгласна съм с теб. Нали каза да не споря.

Господин Георгиев леко повдигна вежда.

Разговорът продължи. Всеки път, когато Иван изразяваше мнение, аз го подкрепях спокойно.

— Абсолютно вярно.

— Иван има пълно право.

— Отлична идея.

В началото това явно му харесваше. След десет минути започна да изглежда объркан. След двадесет вече беше видимо нервен.

В един момент един от колегите каза:

— Проблемът е, че транспортният бюджет е твърде голям.

Иван кимна.

— Да, трябва да се намали.

Аз веднага добавих спокойно:

— Разбира се. Иван е прав. Може да се намали поне с тридесет процента.

На масата настъпи тишина.

Господин Георгиев се усмихна леко.

— Ако го намалим с тридесет процента, половината доставки ще спрат.

Аз свих рамене.

— Ако Иван казва, че е правилно, значи е правилно.

Иван почервеня.

— Мария, моля те…

— Аз не споря, скъпи. Само се съгласявам.

Няколко минути по-късно той започна с ентусиазъм да обяснява идея за преместване на целия склад на едно място.

— Така всичко ще е централизирано, — каза той.

— Чудесна идея, — отговорих веднага. — Всички яйца в една кошница. Много по-лесно.

Господин Георгиев избухна в смях.

Иван потърка челото си.

— Мария…

— Да?

— Може би… не е нужно да коментираш всичко.

— Аз не коментирам. Само се съгласявам.

Вечерята продължи още известно време, но атмосферата постепенно се промени. За гостите всичко изглеждаше забавно. За Иван — все по-напрегнато.

Когато най-накрая станаха да си тръгват, господин Георгиев стисна ръката на Иван.

— Имате много… подкрепяща съпруга.

После погледна към мен с лека усмивка.

— И много наблюдателна.

— Благодаря, — отвърнах учтиво.

Вратата се затвори.

В апартамента настъпи тишина.

Иван бавно се обърна към мен.

— Мария…

— Да?

— Може ли… да поговорим?

— Разбира се.

Той седна тежко на стола и въздъхна.

— Можеш отново да започнеш да ми противоречиш.

Усмихнах се.

— Сигурен ли си?

— Моля те.

— Добре, — казах спокойно. — Първо, онези горчичени панталони бяха катастрофа. Второ, не можеш да намалиш логистичния бюджет с тридесет процента без да сринеш цялата система. И трето…

Иван вдигна ръка.

— Добре, разбрах.

Той се облегна назад и след секунда започна да се смее.

— Май наистина прекалих с тази теория за вектора.

— Малко ли? — попитах аз.

— Добре. Много.

Аз започнах да събирам чиниите от масата.

Иван ме гледа няколко секунди, после каза тихо:

— Мария…

— Да?

— Мисля, че в едно семейство е по-добре, когато мислят двама души.

Кимнах.

— Точно така.

И този път не просто се съгласих.