Продължението на историята

Елена сведе поглед към празната чаша пред себе си и се опита да скрие треперенето на ръцете си. Дланта на Николай върху рамото ѝ тежеше като котва, единственото стабилно нещо в този момент. Тя преглътна трудно и се насили да се усмихне леко.

— Ти винаги правиш така — промълви тя достатъчно силно, за да бъде чута. — Държиш се сякаш винаги знаеш кое е най-доброто за мен.

Николай веднага разбра играта. Той въздъхна раздразнено и поклати глава.

— Защото обикновено е така — отвърна той строго. — Ако поне веднъж ме беше послушала, нямаше да се окажем в подобна ситуация.

Един от мъжете в сив костюм погледна към тях. Другият взе кафето си, но дори не отпи. Елена усети как пулсът ѝ бие в слепоочията. Тя вече не играеше — страхът ѝ беше истински, а това правеше всичко още по-убедително.

— Аз не съм дете — каза тя, стискайки ръба на масата под покривката. — Мога сама да вземам решения.

— Наистина ли? — отвърна Николай. — И това ли наричаш добри решения?

Звучеше като стара, уморена караница между баща и дъщеря. Елена забеляза с крайчеца на окото си как единият от мъжете леко се отдръпна, сякаш сцената между тях беше твърде лична, за да е преструвка.

За миг тя повярва, че ще се получи.

Тогава вратата на заведението се отвори и студен въздух нахлу вътре. Трети мъж влезе бавно. Беше висок, облечен в черно палто, а лицето му беше толкова спокойно, че Елена веднага разбра — именно от него се страхува Николай.

Погледът му се спря право върху тях.

Николай се напрегна само за секунда, но Елена го усети. Ръката му върху рамото ѝ се стегна.

— Не се обръщай — прошепна той. — Каквото и да стане, остани до мен.

— Кой е той? — попита тя едва чуто.

— Човек, който рядко греши.

Мъжът с палтото се приближи спокойно до масата им. Двамата в сиви костюми се отместиха веднага. Когато стигна до тях, той погледна Елена така, сякаш преценяваше възможност, а не човек.

— Не знаех, че имаш дъщеря, Николай — каза той спокойно.

Гласът му беше тих и учтив. Именно това го правеше по-страшен.

Николай го погледна без бързане.

— Защото това не е твоя работа.

На устните на непознатия се появи студена усмивка.

— Много неща в крайна сметка стават моя работа.

Елена събра цялата си смелост и го погледна право в очите.

— А вие кой сте? — попита раздразнено. — Поредният човек, който смята, че може да седне на нашата маса и да ни казва как да живеем?

Мъжът насочи вниманието си към нея. За първи път изражението му леко се промени.

— Имаш характер — каза той.

— Някой трябва да го е предал — отвърна Елена.

Настъпи тежка тишина. Николай я погледна за миг. В очите му се появи нещо повече от изненада.

Мъжът в палтото издърпа стол и седна.

— Как се казваш? — попита той.

— Елена.

— Фамилия?

Сърцето ѝ заби силно.

— Иванова.

Мъжът погледна ту към нея, ту към Николай.

— Интересно. Изобщо не приличаш на него.

Елена повдигна рамене.

— За щастие.

Николай едва скри усмивката си. Но непознатият не се шегуваше. Той внезапно протегна ръка и хвана Елена за китката.

— Погледни ме — каза.

Пръстите му бяха студени и силни. Елена се насили да остане спокойна.

— Ако наистина си негова дъщеря, кажи ми кога за последно видя баща си.

Въпросът я остави без думи за миг.

— Преди три години — каза тихо. — В болницата.

— И после?

Елена вдигна очи. Сълзите този път бяха истински.

— Той си тръгна преди да се събудя. Както правят всички мъже, които обещават, че ще останат.

Николай се обърна рязко към нея. В очите му проблесна нещо тежко — вина.

Непознатият го забеляза.

— Това не беше подготвен отговор — каза тихо.

— Не беше — отвърна Николай.

Мъжът пусна китката ѝ и се изправи.

— Може би днес имаш късмет, Николай. Или за първи път не лъжеш.

Той погледна отново Елена.

— Внимавай на кого вярваш.

След това излезе, а двамата в сиви костюми го последваха.

В заведението внезапно настъпи тишина.

Елена осъзна, че все още трепери.

— Свърши ли? — попита тя.

Николай мълча няколко секунди, гледайки към вратата.

— За тази вечер… да.

Елена се изправи рязко.

— Тогава сега ще ми обясниш всичко. Кои бяха тези хора? Кой си ти? И защо ти повярваха?

Николай извади стар, прегънат плик от вътрешния джоб на якето си и го сложи на масата.

— Защото има нещо, което доскоро и аз не знаех.

Елена се намръщи.

— За какво говориш?

— Майка ти някога ме наричаше по друг начин — каза той тихо. — Преди да изчезна от живота ѝ.

Елена застина.

— Не.

— Да.

— Не можеш просто да кажеш такова нещо…

— Когато те видях в първия ти работен ден тук — прекъсна я той — веднага познах лицето на майка ти в твоето.

С треперещи пръсти Елена отвори плика.

Вътре имаше стара снимка. На нея млада жена се смееше в лятна рокля, а до нея стоеше младият Николай, без татуировки и без студения поглед, който имаше сега.

На гърба на снимката пишеше с почерка на майка ѝ:

„За Николай. Преди да станем трима.“

Елена усети как въздухът изчезва от гърдите ѝ.

— Мама…

Николай я гледаше мълчаливо.

— Търсих ви — каза тихо. — Но винаги беше твърде късно.

Сълзите потекоха по лицето на Елена.

— Защо не се върна? — попита тя. — Защо не беше там?

Николай затвори очи за момент.

— Защото хората, с които се бях забъркал, унищожаваха всичко, което обичах. Майка ти избра да те скрие. А аз избрах да стоя далеч, за да можеш да живееш.

Елена стоеше неподвижно.

През целия си живот тя беше си представяла баща си като празно място, като отсъствие без лице. А сега пред нея стоеше човек от плът и кръв.

— И сега какво? — попита тихо тя.

Николай я погледна сериозно.

— Сега можеш да си тръгнеш и никога повече да не ме видиш.

Елена стисна снимката в ръката си.

— А другата възможност?

— Оставаш — каза той тихо. — И аз ще ти разкажа всичко. Този път до края.