Продължението на историята

В залата настана гробна тишина. Чувах как някой нервно почуква с пръсти по чашата си, как стол изскърца по пода. Димитър ме гледаше така, сякаш за първи път ме вижда.

— Какво значи „твоят апартамент“? — попита бавно той. — Ние сме семейство.

— Това значи точно това, което казах.

Жанар апай скочи от стола си.

— Димитър, ще позволиш ли тя да те унижава така? В твоя дом?!

— Не е негов — отвърнах спокойно.

Димитър се изсмя кратко, но смехът му беше кух.

— Внимавай какво говориш, Анна.

— Вече не трябва да внимавам.

Отворих чантата си и извадих копие от договора. Поставих го на масата пред него. До чинията с недоядената му храна.

— Какво е това? — гласът му пресекна.

— Договор за покупко-продажба.

Той не помръдна.

— На какво?

— На апартамента.

Думата падна тежко между нас.

Жанар апай пребледня.

— Тя се шегува, нали? — обърна се към сина си.

Димитър грабна листовете. Очите му пробягаха по датата, подписите, печатите.

— Това… това е днес — прошепна той.

— Да.

— Не можеш да го продадеш без мен!

— Мога. Наследен е от баба ми. Преди брака. Само на мое име.

В залата се разнесе шепот. Някой тихо каза: „Невероятно…“

— Колко? — попита той, без да ме гледа.

— Триста хиляди евро.

Този път мълчанието беше различно. Не осъдително, а любопитно.

— Къде са парите? — вдигна рязко глава.

— На сигурно място. Не там, където ти можеш да ги „управляваш“.

Лицето му се изкриви.

— Значи си криела от мен?

— Пазех се от теб.

Жанар апай се приближи към мен.

— Безсрамница! Синът ми те издържа, а ти го предаваш!

— Аз му дадох дом — казах тихо. — Истински.

Димитър стисна зъби.

— Къде ще живеем сега?

— Ние? — повторих. — Няма вече „ние“.

Той замръзна.

— Какво искаш да кажеш?

— Утре подавам молба за развод.

Жанар апай изписка.

— Не можеш! Това е позор!

— Не е ваш избор.

Димитър направи крачка към мен.

— Мислиш ли, че ще се справиш сама? Без моите пари? Без името ми?

Усетих как нещо в мен се изправя — като гръбнак, който дълго е бил прегънат.

— Никога не са били „нашите“ пари. Бяха твоите. А апартаментът беше мой.

— Ще останеш с нищо — изсъска той.

— Не. Ще остана със себе си.

Бавно свалих халката от пръста си. Металът остави бледа следа върху кожата.

Поставих я на масата.

— Това ти принадлежи повече, отколкото на мен.

Той я гледаше така, сякаш не знае какво да прави с нея.

— Анна… можем да поговорим. У дома.

— Нямаме вече дом.

Тези думи прозвучаха окончателно.

Закопчах палтото си.

— Новите собственици ще получат ключовете вдругиден. Имаш време да си събереш нещата.

— Ти също живееш там! — извика той.

— Не задълго.

В очите му видях не ярост, а страх. Страх, че губи контрол. Че губи сцената, публиката, ролята си.

— Всички гледат — прошепна.

Огледах се. Да. Гледаха.

— Нека.

Взех чантата си.

— Къде ще отидеш? — попита той.

— В хотел. Засега.

— Това е безумие!

— Не. Това е свобода.

Обърнах се и тръгнах към изхода. Зад гърба си чух повишени гласове. Жанар апай обвиняваше Димитър, че „е изпуснал всичко“. Някой се опитваше да ги успокои. Някой вече разказваше на съседа си какво се случва.

Вратата на ресторанта се затвори зад мен.

Навън въздухът беше хладен, влажен. Градът блестеше под ситния дъжд. Вдишах дълбоко.

Телефонът ми вибрира.

Съобщение от нотариуса: „Преводът е потвърден. Сделката е финализирана.“

Затворих очи за миг. Усмихнах се.

Не знаех къде ще бъда след месец. Не знаех как ще изглежда животът ми без Димитър, без неговия контрол, без одобренията и забраните.

Но знаех едно — никога повече няма да се страхувам да говоря в собствения си живот.

Такси спря до мен.

— Къде? — попита шофьорът.

Назовах адреса на хотела.

Колата потегли. В огледалото видях как ресторантът остава назад, светлините му трептят като далечна сцена.

Там останаха Димитър и Жанар апай. Техният свят. Техните правила.

Аз потеглях към неизвестното.

И за първи път то беше мое.