Продължението на историята

— Ние сме гладни! Дойдохме от път! Току-що излязохме от сауната! — възмущаваше се Надежда, като гледаше ту мен, ту купата със сухите гевреци.

Аз спокойно си налях вода в една от чашите.

— Е, вода има. Гевреци също. След сауна леката храна дори е полезна.

В кухнята настъпи няколкосекундна тишина.

После всички заговориха едновременно.

— Елена, ти наистина ли се подиграваш с нас?! — избухна Стоянка. Лицето ѝ беше все още червено от горещината, но вече и от гняв. — Това е обида!

— Обидно? — попитах спокойно. — Аз пък мислех, че е обидно всяка седмица да идвате, да изяждате всичко и да си тръгвате, оставяйки бъркотия след себе си.

— Ние сме семейство! — възкликна Надежда.

— Именно, — кимнах аз. — А семейството си помага. Не само използва.

Георги гледаше гевреците с подозрение, сякаш се чудеше дали наистина може да се нахрани с тях.

— Елена… — каза той по-меко. — Не може ли все пак да извадиш нещо от хладилника?

Аз се усмихнах.

— Мога.

Лицата на всички веднага светнаха.

Отидох до хладилника, отворих го, погледнах вътре… и го затворих.

— Но няма да го направя.

Надежда издаде задавен звук.

— Ти си невероятна!

— Не, — отвърнах спокойно. — Просто съм уморена.

Стоянка се отпусна тежко на един стол.

— Това е заради теб! — посочи ме тя. — Ти обърка главата на Петър!

— Мамо, — обади се тогава Петър от вратата на кухнята, — идеята е съвсем нормална.

Всички се обърнаха към него.

— Как нормална?! — възкликна Надежда.

Петър сви рамене.

— Ние купуваме храната. Ние цепим дървата. Ние чистим. Вие идвате, почивате, ядете и си тръгвате. Не е особено справедливо.

Георги въздъхна.

— Но ние сме роднини…

— Именно, — каза Петър. — А роднините не би трябвало да се възползват едни от други.

Стоянка го погледна така, сякаш току-що е извършил предателство.

— Аз не съм те възпитавала така.

— Ти ме възпита да бъда честен човек, — отвърна той спокойно.

В кухнята отново стана тихо.

Мария най-накрая взе един геврек и го отхапа.

— Твърд е, — каза тя след секунда.

— Натурален продукт, — обясних аз. — Традиционен.

Надежда изглеждаше на ръба на сълзите.

— Не мога да повярвам, че седим тук след сауна и ядем сухи гевреци!

— Не е задължително, — отвърнах спокойно. — В града има няколко много добри ресторанта.

Георги погледна часовника си.

— Ако тръгнем сега, ще стигнем до онази пицария на пътя.

Той явно го обмисляше сериозно.

Но Стоянка внезапно се изправи.

— Няма да ходим никъде! Това е семейната къща!

Аз се усмихнах леко.

— Нашата къща.

Тя ме гледа няколко секунди.

После погледна масата.

После гевреците.

И пак мен.

— Значи това е твоето отмъщение?

— Не, — казах спокойно. — Това са новите правила.

Надежда се наведе към Георги и прошепна:

— Аз наистина съм гладна.

Георги въздъхна.

— И аз.

Мария вече беше взела втори геврек.

След няколко минути гладът започна да побеждава гордостта.

Надежда, мърморейки недоволно, също взе един.

— Ужасни са, — каза тя след първата хапка.

— Но ги ядеш, — отбелязах аз.

Петър едва се сдържаше да не се разсмее.

Стоянка все още стоеше изправена.

Гледаше сцената с възмутено лице.

И тогава стомахът ѝ изкъркори доста силно.

Всички го чуха.

Георги пръв се засмя.

— Мамо… може би и ти трябва да опиташ.

Стоянка го изгледа ядосано.

Но след няколко секунди взе един геврек.

Счупи го с силно изпукване.

— Следващия път, — каза тя, като отхапа, — аз ще донеса месото.

Повдигнах вежди.

— И въглищата, — добави Георги.

— И салатите, — измърмори Надежда.

Мария вдигна ръка.

— Аз ще донеса десерта.

Петър се приближи до мен и прошепна:

— Мисля, че току-що измисли най-ефективната система за управление на семейство.

Аз се усмихнах и си налях още вода.

Тази вечер за първи път от много време кухнята ни не изглеждаше като след нашествие.

А гевреците… изчезнаха всичките.