Продължението на историята

Стоях мълчаливо няколко секунди след тези думи. Името Александър остана да виси във въздуха, сякаш беше нещо, за което в тази къща отдавна не се говореше на глас.

— Защо не се върна? — попитах тихо.

Елена се усмихна едва забележимо.

— Защото си тръгна ядосан. А гордите хора трудно се връщат.

— А сега? Знае ли, че сте болна?

— Не. Или поне не всичко. Николай не му е казал цялата истина.

В главата ми започнаха да се свързват отделни парчета.

— Но Николай говореше с него — казах.

Погледът ѝ се изостри.

— Чула си?

Кимнах.

— Само няколко изречения. На френски. Казваше, че не е добра идея да идва.

Елена въздъхна тежко.

— Александър винаги е бил упорит. А Николай прилича на него повече, отколкото самият той иска да признае.

— Защо не иска да дойде?

— Не защото не иска. А защото се страхува.

— От какво?

— От това, че ако се върне, ще трябва да си спомни всичко.

Тя затвори очи за момент.

— Понякога е по-лесно да живееш далеч от миналото.

Дълго мълчахме.

— Но все пак има право да знае — казах.

Елена ме погледна внимателно.

— Мислиш ли, че още има време?

Не знаех какво да отговоря.

По-късно същата вечер слязох в кухнята. Николай седеше до масата с отворен лаптоп. Когато ме видя, затвори капака.

— Баба спи ли?

— Да.

Поколебах се, но после казах:

— Говорихме за Александър.

Лицето му веднага се напрегна.

— Това не беше ваша работа.

— Може би. Но тя го чака.

Николай прокара ръка през косата си.

— Вие не разбирате.

— Тогава ми обяснете.

Той замълча за няколко секунди.

— Ако Александър се върне… всичко ще се усложни.

— Какво имате предвид?

— Къщата. Наследството. Старите спорове.

Поклатих глава.

— Тя не мисли за пари. Иска само да го види.

Николай ме погледна дълго.

— А вие? Ако бяхте на негово място?

Замислих се.

— Ако имах само няколко месеца живот… бих искала да се помиря.

Той не отговори.

Онази нощ не можах да заспя. Около два часа чух тихи стъпки в коридора. Излязох от стаята си и видях Елена да стои до стълбите.

— Госпожо Елена… имате ли нужда от нещо?

Тя се обърна към мен.

— Понякога си мисля, че ако сляза до входната врата, той може да стои там.

— Александър?

Тя кимна.

Помогнах ѝ да се върне в стаята.

— Може би трябва да му напишете писмо — предложих.

Тя се усмихна тъжно.

— Нямам сили за писма.

Седнах до леглото.

— Тогава ми диктувайте.

Погледна ме изненадано.

— Би ли направила това?

— Да.

Тя помълча малко, после започна да говори бавно.

Аз записвах всяка дума.

„Александър, ако четеш това писмо, значи времето ми вече изтича. Не те викам за обяснения и не те моля за прошка. Искам само да те видя още веднъж.“

Когато свърших, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Изпрати го — прошепна тя.

Намерих стария му имейл в нейните записки и изпратих писмото.

Мина един ден.

После втори.

Нямаше отговор.

На третия ден сутринта, докато четях на Елена книга, телефонът ми иззвъня тихо.

Имейл.

От Александър.

Сърцето ми заби силно, докато отварях съобщението.

„Ще дойда утре.“

Погледнах към Елена.

— Той идва.

Тя не разбра веднага.

— Кой?

— Александър.

Очите ѝ се изпълниха със светлина.

— Наистина ли?

— Да.

Следобед Николай се прибра по-рано. Казах му.

Той дълго мълча.

— Добре — каза накрая тихо.

На следващия ден около обяд се чу звук от кола пред портата.

Елена вече беше облечена и седеше на ръба на леглото.

— Мислиш ли, че много се е променил? — попита тя.

— Вероятно малко.

По стълбите се чуха стъпки.

Вратата се отвори бавно.

На прага стоеше мъж на около петдесет години, със сивееща коса и същия тъмен поглед като нейния.

Няколко секунди се гледаха мълчаливо.

— Мамо… — каза той най-накрая.

Елена се усмихна.

— Дойде.

Той се приближи бавно и седна до леглото.

Аз тихо излязох от стаята.

В коридора Николай стоеше облегнат на стената.

— Успяхте — каза тихо.

Поклатих глава.

— Не аз.

— Тогава кой?

Погледнах към затворената врата.

— Времето.

От стаята се чуваха тихи гласове.

За първи път, откакто бях дошла в тази къща, тишината вече не изглеждаше студена.