Продължението на историята

Партньорът се облегна назад и се усмихна широко, но това не беше учтива усмивка — по-скоро пресметлива, студена.

— Интересно — каза бавно. — Много интересно. Госпожице Анна, откъде имате такива знания?

Марк рязко вдигна поглед.

— Тя преувеличава — побърза да каже той. — Вероятно е чела нещо в интернет. Тя не е специалист.

Анна не побърза да отговори. За първи път тази вечер тя не гледаше нито Марк, нито юриста. Гледаше партньора.

— Двадесет и две години съм преподавала език и анализ на юридически текстове — каза тя просто. — Договорите са текстове. А текстовете винаги казват повече, отколкото изглежда.

Юристът стисна устни.

— Въпреки това, вашите забележки могат да бъдат спорни.

— Разбира се — кимна Анна. — Именно затова те се обсъждат преди подписването, а не след това.

Партньорът леко потупа с пръсти по масата.

— Господин Марк — каза той, — защо не ми казахте, че имате такъв специалист в екипа си?

Марк усети как въздухът сякаш изчезва от гърдите му.

— Тя не е част от екипа ми — промълви той. — Тя е… далечна роднина. Помага от време на време.

— В такъв случай ще бъда директен — продължи партньорът. — В този си вид договора няма да подпиша. Но съм готов за предоговаряне. При едно условие.

Марк преглътна.

— Какво условие?

Партньорът отново погледна Анна.

— Тя да присъства на всички следващи разговори. И да има право да задава въпроси.

Настъпи тежка тишина. Марк отвори уста, после я затвори. Знаеше, че всеки протест би звучал нелепо. И опасно.

— Разбира се — каза накрая. — Ако това ви дава увереност.

Анна усети погледа му. В него вече нямаше превъзходство. Имаше нещо смесено: страх, раздразнение, нещо, което приличаше на срам.

Срещата приключи бързо. Договорът остана на масата, неподписан. Когато излязоха в хладния нощен въздух, Марк направи няколко крачки напред, после рязко спря.

— Защо го направи? — избухна той, обръщайки се. — Казах ти ясно да не говориш.

Анна придърпа по-плътно палтото си.

— Каза ми да не говоря, ако няма нужда — отговори тя спокойно. — А имаше нужда.

— Имаш ли представа какво рискува? — гласът му беше нисък, остър. — Една грешна дума и сделката беше загубена.

— Тази сделка не беше такава, каквато си мислеше — каза Анна. — Тя така или иначе беше загубена. Просто по-късно. И по-болезнено.

Марк замълча. За първи път нямаше отговор.

— Парите — каза след малко. — Ще ти ги дам, както обещах.

— Не искам парите — отвърна Анна.

Той повдигна вежди, изненадан.

— Тогава какво искаш?

Анна го погледна право в очите.

— Да спреш да третираш хората като декор. Нито мен, нито другите.

Тя се обърна и си тръгна, оставяйки го сам на тротоара.

На следващия ден Марк получи имейл. Партньорът искаше нов кръг преговори. Но не с него като единствен представител. А с „госпожа Анна, независим консултант“.

Марк прочете съобщението няколко пъти. После осъзна нещо болезнено: за първи път в кариерата си вече не беше незаменим.

Анна пък получи обаждане от непознат номер.

— Добър ден — каза гласът отсреща. — Аз съм същият партньор от снощи. Бих искал да ви предложа директно сътрудничество. Без посредници.

Анна затвори очи за миг. Не от вълнение. А от яснота.

— Можем да поговорим — отговори тя. — Но при ясни условия.

Вечерта, връщайки се в малката си гарсониера, Анна събу обувките си и седна на стола, уморена. Не знаеше какво ще последва. Но едно знаеше със сигурност: вече не беше невидима.

А Марк, гледайки града от прозореца на офиса си, бавно разбираше, че най-голямата му грешка не беше договорът. А това, че никога не беше попитал коя е всъщност жената, покрай която всеки ден минаваше, без да я забелязва.