Продължението на историята

Мария дълго гледа сметката, сякаш цифрите можеха сами да се променят. После бавно я остави на масата и вдигна поглед към Иван.

— Това не са случайности — каза тихо. — Нещо се случва тук.

Иван въздъхна тежко.

— Прекаляваш. Може електромерът да е повреден. Ще се обадим, ще проверят.

Но Мария вече не го слушаше. В съзнанието ѝ всичко започваше да се подрежда. Дребните неща, които преди беше игнорирала, сега крещяха.

Онази нощ не можа да заспи.

Лежеше неподвижно и слушаше тишината в апартамента. Иван спеше до нея спокойно, сякаш нищо не се случваше.

Около три часа през нощта чу звук.

Тих. Почти незабележим.

Сякаш някой стъпи върху пода.

Сърцето ѝ забърза.

Бавно отметна завивката и седна. Колеба се за миг, но после стана.

Не включи лампата.

Излезе в коридора, опитвайки се да не издава шум.

Звукът идваше от кухнята.

Спря до вратата.

Беше открехната.

— Иване? — прошепна тя, въпреки че знаеше, че той е в леглото.

Нямаше отговор.

Побутна вратата.

Замръзна.

Хладилникът беше отворен, а студената му светлина осветяваше нечия фигура.

Някой стоеше с гръб към нея.

Мария усети как ѝ прилошава.

— Коя си ти?! — извика тя.

Фигурата трепна и бавно се обърна.

Беше жена.

Млада. Объркана. Уплашена също толкова, колкото и тя.

— Аз… — започна несигурно. — Аз живея тук…

— Какво?! — гласът на Мария се повиши. — Това е моят дом!

В този момент зад нея се чу гласът на Иван:

— Мария… почакай…

Тя се обърна рязко.

— Ти знаеше ли?!

Иван изглеждаше пребледнял.

— Не е това, което си мислиш…

— Тогава какво е?! — гласът ѝ трепереше.

Жената направи крачка напред.

— Иван… коя е тя? — попита тихо.

Мария усети как всичко в нея се разпада.

— Аз съм съпругата му — каза студено.

Настъпи тишина.

Жената пребледня още повече.

— Съпругата…? — прошепна. — Но той каза, че е разведен…

Мария затвори очи за миг.

Това беше достатъчно.

— Разведен… — повтори горчиво.

Иван не можеше да я погледне.

— Исках да ви кажа… просто не знаех как…

— Затова реши да живееш двоен живот? — думите ѝ бяха остри.

Жената закри устата си с ръка.

— Аз съм тук от три месеца… — каза тихо. — Идвам вечер… когато теб те няма…

Всичко си дойде на мястото.

Сметките.

Изчезналите вещи.

Топлата печка.

Мократа кърпа.

Мария се засмя кратко.

Без радост.

— Значи не съм полудяла.

Иван направи крачка към нея.

— Мария, моля те…

— Не ме доближавай! — отдръпна се тя.

Дишаше тежко.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — каза тя. — Не това, че ми изневери. А че ме накара да мисля, че губя разсъдъка си.

Иван замълча.

Нямаше какво да каже.

Мария погледна жената.

Тя стоеше неподвижно, със сълзи в очите.

— Това не е твоя вина — каза тихо Мария. — Той излъга и двете ни.

Жената кимна едва.

Мария се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Иван паникьосано.

Тя спря за миг.

— У дома.

— Но…

Погледна го за последно.

— Това вече не е моят дом.

Излезе.

Вратата се затвори тихо, но за нея прозвуча като край.

В коридора беше студено.

Облегна се на стената и затвори очи.

Не плачеше.

Усещаше странно облекчение.

Всичко най-накрая имаше смисъл.

Не беше луда.

Просто беше живяла в лъжа.

И току-що се беше освободила от нея.