Продължението на историята
— Добър вечер, Елизабета Марин? — гласът беше дрезгав, спокоен, но в него се усещаше студена усмивка. — Да. Кой се обажда? — попита тя насторожено. В стаята шумоляха отворени книги по масата. — Вие намерихте чужда вещ, в понеделник. До автобусната спирка. — кратка пауза. — Ще е по-добре повече да не излизате вечер. — Извинете, кой сте?… — започна, но линията прекъсна. Нощта мина без сън. Лежейки в тъмното, тя чуваше къкренето на водата в тръбите, тикането на часовника. Стори ѝ се, че някой стои зад прозорците. На следващия ден, в пощата, където обикновено получаваше кореспонденцията за библиотеката, ѝ подадоха плик без подател. Вътре — снимка: тя, сутринта, пред полицейския участък. Снимана от двайсетина метра. Подпис отдолу: „Нали си добра, нали?“ Ръцете на Елизабета затрепериха. Скри снимката под подплатата на палтото и отиде в библиотеката. Марта видя, че е бледа като сняг, но Елизабета махна с ръка. Целия ден работи като машина, подреждаше книги, без да осъзнава какво прави. Вечерта пак звъннаха. — Искаме да си върнем това, което взе — каза същият глас. — Не е твое. Полицията няма да помогне.
Ще си го вземем сами. Тя стисна телефона. — Не съм взела нищо! Всичко оставих в полицията! — Знаем. Но ти отвори портмонето. Значи част от него вече е върху теб. Сърцето ѝ заудря яростно. Мъжът затвори. На сутринта отиде при Филип Крамаров. Той я изслуша и тежко въздъхна. — Изглежда като заплаха. Възможно е да са местни. Но сте постъпили правилно. Ще разследваме. — Записа номера и ѝ каза да подаде официална жалба. Тя подписа. И в онзи миг разбра: няма връщане назад. Два дни се влачеха безкрайно. Вкъщи се прибираше по-късно, проверяваше по няколко пъти дали е заключила. Имаше усещането, че я следят. Една вечер, когато излизаше от магазина, забеляза синя кола с тъмни стъкла. Стоеше там, двигателят работеше, но вътре не се виждаше никой. На четвъртия ден, в петък, Елизабета вече се приготвяше да си тръгне, когато пристигна куриер. Млад, небрежен момък с плик в ръце: — За вас, госпожо Марин. Подпишете тук. Тя машинално се подписа и чак тогава погледна. Вътре лежеше детска кукла без глава и сгънато листче: „Не спори със съдбата.“ Елизабета заключи библиотеката с всички ключалки и тръгна към дома си, стискайки чантата до гърди.
Стъпките ѝ кънтяха по пустите улици на Хофен. Сякаш самият град я наблюдаваше. А у дома я чакаше изненада. На кухненската маса лежеше същата снимка. До нея — малката тетрадка с нарисуваното слънце. Същата. От портмонето. Но портмонето го нямаше. Ръцете ѝ изстинаха. С треперещи пръсти отвори тетрадката. Вътре нямаше страници — само изрязано правоъгълно място и визитка с телефонния номер, от който ѝ се бяха обаждали. И тогава на вратата се почука. — Кой е там? — гласът ѝ се прекърши. Отговор нямаше. Само тихи стъпки и детски шепот: — Лельо Ели… отвори, моля те… Тя леко отвори. На прага стоеше мъж — висок, с дълго палто, до него — момиченце, на седем, със синя шапка с пискюл. Лицето на мъжа беше сиво от умора. — Вие ли сте Елизабета Марин? — попита той. — Да… — Тогава трябва да знаете. Тези пари… не бяха наши. Трябваше само да ги доставим. Но някой ни изпревари. Сега ни търсят. — Говореше бързо, нервно. — Мислят, че чантичката е у вас. — Но аз… аз я предадох в полицията! Мъжът поклати глава: — Вече няма значение. Няма да ви оставят. Знаят къде живеете. А сега — и къде живеем ние.
Момиченцето вдигна поглед — очите ѝ блестяха от страх. — Тате, леля ще ни спаси ли? — прошепна тя. Мъжът погледна Елизабета тежко: — Само ако успее. Отвън изсвистяха спирачки. Светлината от фаровете обля прозореца в оранжево. Сянката на черна кола бавно се приближаваше към къщата. Елизабета дръпна пердето, включи лампата — и в огледалото срещу нея видя малка червена точка, мигаща върху тетрадката със слънцето. — Господи… — прошепна тя. Мъжът грабна момиченцето за ръка: — Назад, бързо! И в момента, когато отвън светлината избухна, а вратата изхвърча от пантите, Елизабета за първи път разбра думите на баща си — чуждата беда не минава покрай теб. Тя минава през теб. И понякога никога не си тръгва. По-късно полицията ще намери къщата празна. Само отворена тетрадка върху масата, а на последната страница — с флумастер нарисувано слънце с точно деветдесет и три лъча.