Продължението на историята

Георги Петров не губеше нито секунда. Слезе бързо по стълбите, а шофьорът вече го чакаше с включен двигател.

— Към адреса веднага. И извикайте линейка по пътя — каза кратко той. — Ако вратата е заключена, ще я разбиваме.

Колата потегли рязко през града. Петров стискаше телефона в ръката си и отново прочете съобщението. С всяка минута усещаше как в него се надига гняв. Не защото някой бе прекъснал важната му среща, а защото човекът, на когото бе поверил работа и отговорност, беше оставил бременната си жена сама в такъв момент.

В същото време Анна едва се държеше в съзнание. Болките идваха все по-често. Опитваше се да диша така, както я бяха учили на курсовете за бъдещи майки, но болката ѝ отнемаше силите.

— Моля те… само някой да дойде… — прошепна тя, опирайки чело в пода.

Телефонът лежеше до нея, но тя вече нямаше сили да го вземе.

След около двадесет минути колата на Петров спря рязко пред блока. Двама охранители вече чакаха пред входа.

— Четвърти етаж, апартамент седемнадесет — каза единият.

Петров се втурна нагоре по стълбите. Когато стигнаха до вратата, отвътре се чу тих стон.

— Анна! — извика той. — Чувате ли ме?

Отговори му слаб звук.

— Разбийте вратата.

Един от охранителите блъсна с рамо, но вратата не помръдна. Другият извади метален лост и го пъхна при ключалката. След няколко секунди се чу силен трясък.

Ключалката поддаде.

Петров влезе първи.

Анна лежеше на пода в коридора, бледа, с мокра коса по челото. Ръцете ѝ трепереха върху корема.

— Спокойно, вече сме тук — каза той, коленичейки до нея.

Тя отвори очи с усилие.

— Георги…?

— Не. Петров съм. Шефът на мъжа ви. Линейката идва.

Анна затвори очи за миг и въздъхна.

— Мислех… че никой няма да дойде…

— Всичко ще бъде наред.

В този момент от улицата се чу сирената на линейка. Медиците влязоха бързо с носилка.

— Раждането е започнало — каза един от тях след кратък поглед. — Трябва да тръгваме веднага.

Внимателно вдигнаха Анна и я изнесоха към линейката. Петров без да се колебае се качи след тях.

В болницата лекарите я поеха веднага. Вратите на родилното отделение се затвориха, а Петров остана в коридора.

Мина час.

После още един.

През това време той опита няколко пъти да се обади на Георги Димитров. Телефонът все още беше изключен.

Накрая вратата се отвори. Една лекарка излезе, сваляйки ръкавиците си.

— Кой е близък на Анна?

— Аз съм — каза Петров.

Лекарката се усмихна леко.

— Всичко мина добре. Родиха се близнаци. Две здрави момчета.

Петров въздъхна дълбоко, сякаш тежест падна от гърдите му.

— А майката?

— Изтощена е, но е добре.

След няколко минути му позволиха да влезе за кратко.

Анна лежеше бледа, но спокойна. До нея в малки легълца лежаха две мънички бебета, увити в одеялца.

Когато го видя, тя се усмихна слабо.

— Вие… останахте…

— Разбира се.

Тя погледна децата и в очите ѝ се появиха сълзи.

— Ако не бяхте дошли…

— Най-важното е, че вече всичко е наред.

В този момент телефонът на Петров завибрира. На екрана се появи името: Георги Димитров.

Петров излезе в коридора и вдигна.

— Господин Петров, аз… — започна несигурният глас.

— Знам къде беше — прекъсна го студено Петров. — В комплекса „Laguna“.

От другата страна настъпи мълчание.

— Жена ти роди преди час. Намерихме я сама на пода зад заключена врата.

— Какво? Аз… не знаех…

— Не знаеше, защото беше зает другаде.

Последва дълга пауза.

— Ако имаш поне малко съвест, ела в болницата.

Петров затвори.

Когато се върна в стаята, Анна вече спеше, изтощена. Двете бебета дишаха спокойно в малките си легла.

Той постоя няколко секунди в тишината и погледна малките лица.

Точно тогава взе решение.

На следващата сутрин Георги Димитров вече не беше мениджър в неговата компания.

А Анна вече не беше сама.