Продължението на историята
Катя остана още миг на прага, сякаш не знаеше дали да си тръгне или да каже нещо друго. В къщата отново се настани тишина. Елена вече беше направила няколко крачки по коридора и стъпките ѝ тихо отекваха по пода.
— Елена… почакай малко — каза Катя, но гласът ѝ вече не беше толкова уверен.
Елена спря, без да се обърне.
— Ако си дошла само да повториш думите на майка си, няма смисъл. Вече чух достатъчно.
Катя стисна устни. За първи път изглеждаше объркана.
— Не… не само за това. Иван не вдига телефона. Мама казва, че е заради теб.
Елена се усмихна леко.
— Майка ти казва много неща.
Катя влезе в къщата, без да чака покана. Огледа се наоколо. Всичко беше подредено, тихо, почти празно. Сякаш беше друга къща, не същата, в която вчера бяха влезли с куфарите.
— Наистина го направи… — каза тя тихо. — Наистина ни изгони.
— Не съм ви гонила. Просто казах, че няма да живеете тук.
— За мен е същото.
Настъпи кратка тишина.
— А ако Иван не се върне? — попита Катя внезапно.
Елена сви рамене.
— Тогава няма да се върне.
Отговорът я изненада. Катя очакваше сълзи, скандал, може би молба за прошка. Но Елена изглеждаше спокойна.
— Мама е много ядосана — каза Катя след малко. — Обажда се на всички роднини. На чичовци, на братовчеди… казва, че всички трябва да знаят какво си направила.
Елена най-накрая се обърна към нея.
— А какво точно съм направила?
Катя не отговори веднага.
— Унизи ни.
— Поставих граница.
Катя въздъхна раздразнено, но без предишната си увереност.
След няколко секунди направи крачка към вратата.
— Ще кажа на Иван какво каза — промърмори тя.
— Кажи му истината.
Катя не отвърна. Излезе и този път затвори вратата много по-тихо.
Елена отново остана сама.
Къщата изглеждаше по-голяма от преди. През прозорците влизаше светлина, а във въздуха се носеше ароматът на кафе, което беше направила по-рано.
Тя седна на масата и отвори лаптопа си. На екрана бяха проектите, върху които работеше от месеци. Чертежи, планове, писма от клиенти. Нейският истински живот.
Телефонът ѝ изведнъж завибрира.
Съобщение.
От Иван.
Елена гледа екрана няколко секунди, преди да го отвори.
„Можем ли да поговорим?“
Тя отговори кратко:
„Ако искаш.“
Мина почти час, преди пред къщата да спре кола. Елена видя през прозореца как Иван бавно слезе. Изглеждаше уморен. Сякаш за една нощ беше остарял.
Той почука на вратата.
Елена отвори.
Няколко секунди просто се гледаха.
— Мога ли да вляза? — попита той тихо.
Елена се отмести леко.
Иван влезе и се огледа, сякаш виждаше къщата за първи път.
— Тук е тихо — каза той.
— Да.
Прокара ръка по лицето си.
— Мама казва, че си прекалила.
— Майка ти казва много неща.
Иван вдигна поглед към нея.
— Знам.
За първи път гласът му не звучеше защитно.
— Седях цяла нощ в колата — каза той бавно. — Мислех за всичко.
Елена мълчеше.
— Права си за едно — добави той. — Тази къща е твоя. Ти работи за нея.
— Не става дума само за къщата, Иван.
— Знам.
Тишината между тях беше тежка.
— Но не трябваше да стигаме дотук — каза той след малко.
— Трябваше — отвърна спокойно Елена. — Защото никога не спирахме навреме.
Иван сведе поглед.
— Мама няма лесно да го приеме.
— Аз също вече няма да приема старото.
Той отново я погледна.
— Ако остана… ще бъде трудно.
— Ако останеш — каза Елена — ще трябва да разбереш, че има граници.
Иван се огледа из къщата. По светлите стени, по големите прозорци, по празните стаи.
— А ако не мога? — попита тихо.
Елена пое дълбоко въздух.
— Тогава няма да останеш.
В думите ѝ нямаше гняв. Само яснота.
Иван седна на стола и подпря лактите си на масата.
— Не знам дали съм готов за това — каза той.
— Аз вече съм.
Времето сякаш за миг спря.
Навън вятърът раздвижваше клоните на дърветата в двора.
Иван бавно вдигна глава.
— Мога ли да опитам?
Елена го гледаше внимателно.
За първи път от дълго време не виждаше в него само сина на Мария. Виждаше мъж, който най-накрая трябваше да направи избор.
— Можеш — каза тя.
Иван кимна.
Това не беше голямо обещание. Не беше победа.
Но беше начало.
А къщата — тиха и пълна със светлина — сякаш спокойно очакваше какво ще се случи нататък.