Продължението на историята

Когато излязох от кантората, улицата ми се стори чужда — прекалено ярка, шумна, сякаш някой беше усилил света докрай, а отвътре всичко бе притихнало. Стоях с чантата, в която бяха документите и визитката на нотариуса, и не знаех — да се прибера ли или да се върна и да поискам тефтера. Като че ли този тефтер можеше да обясни защо смъртта на Деян бе оставила толкова подредена следа. Вечерта все пак се прибрах у дома. Сега къщата приличаше на музей на чужд живот. На закачалката висеше сакото му, в пепелника — недопушена пура. На масата — чаша с изсъхнал ръб от кафе. Автоматично отворих долното чекмедже на бюрото. Тефтерът го нямаше. Само подредена празнота — следа, сякаш някой го беше махнал току-що, без да остави дори прашинка. Спомних си погледа на нотариуса. И името от превода. Логото на малка юридическа фирма, за която Деян беше казал, че там „затваря стари дела“. Лира Фонтан — същата фамилия. Бях я видяла в неговите документи през февруари. Тогава каза, че било „по бизнес“. Но защо парите дойдоха именно от нея? Нощта беше дълга. Опитвах се да заспя, но в главата ми се въртеше фразата на Петър: „Тази част той успя да уреди.“ 

Сякаш имаше и друга част. Тази, която не е за чужди очи. За мен. На следващия ден отидох при Лира. Офисът ѝ беше в стара сграда с олющена мазилка, но вътре всичко беше ново — стъкло, стомана, кафемашина с хищен блясък. Секретарката ме попита дали съм записана. Казах тихо: „Да, на името на госпожа Морен.“ За пръв път произнесох фамилията на съпруга си на глас — и усетих как от нея ме полази хлад. Лира беше жена на около четирийсет, с яркочервено червило и прекалено спокоен поглед. „Вие сте вдовицата на Деян Морен?“ — попита тя, сякаш проверяваше не факт, а издръжливостта ми. Кимнах. — Значи ви интересува преводът? — уточни тя. — Или може би документите, които той не успя да ви предаде? Почувствах как земята сякаш се разтвори под краката ми. Тя знаеше за документите. — Имам един въпрос — казах аз. — Защо парите дойдоха от вашата сметка? Лира се усмихна тънко, почти извинително: — Защото Деян ми възложи да ви ги предам. По негови думи това беше „обезщетение за мълчание“. Но повярвайте, нямам нищо общо с неговото семейство. Само юридическо задължение. — Мълчание за какво? — попитах рязко. — По-добре питайте сина му — отвърна тя, обръщайки се към компютъра. — Той беше при мен два дни преди смъртта на Деян. Изглеждаше много напрегнат. В главата ми проблеснаха два образа: студената кантора, сивият тефтер. Нишката се свърза. 

— Той ли взе тефтера? — попитах. Лира вдигна поглед — за частица от секундата, но това беше достатъчно. Излязох, когато слънцето вече избледняваше. У дома извадих стария бележник на Деян, онзи, в който понякога записваше телефони на партньори. На последните страници имаше означение — „А33“, а до него името на Петър. Без телефон. Само буква и число — като код. Не издържах, позвъних му. — Какво искаш? — гласът му беше уморен, не враждебен, просто изтощен. — Искам да разбера какво има в тефтера. Той замълча, после каза: — По-добре да не знаеш. Понякога истината вреди повече от лъжата. Баща не искаше да ровиш в това. — Искаше да живея, знаейки, че всичко е купено с превод? — Засмях се, но смехът излезе слаб. — Тези пари са защита — каза той. — Не благодарност. Някой заплашваше баща ми. Не пряко. Но той се страхуваше. И написа всичко в онези записки. Опитах се да ги унищожа — за да не те въвлекат. — Кои „те“? — попитах. — Фирмата, в която работеше последните години. Откри нещо, което не трябваше. Смяташе, че ще се заеме с това след болестта. Но не успя. — Въздишка. 

— Не идвай повече нито при Лира, нито при мен. Просто си тръгни, далеч. Това не е твоя битка. Мълчахме. Чувах в слушалката дишането му — бързо, накъсано, като преди да затвори телефона. След час вече стягах чанта. Инстинктът, не разумът, ме тласкаше към вратата. Каквото и да имаше в онзи тефтер, вече интересът към него не беше само между нас двамата. На прага забелязах бял плик, мушнат под вратата. Без подпис, без марки. Вътре — ксерокопие на страница от сивия тефтер. Почеркът на Деян — познат, леко наклонен. Само един ред: „Ако четеш това — значи Петър не е успял. И сега всичко зависи от теб.“ Седнах направо на пода, хартията трепереше в ръцете ми. Долу под текста — номер на сметка. Същата корпоративна, от която беше дошъл преводът. В един миг разбрах: смъртта му не е случайна. И може би някой все още наблюдава, чака дали ще приема играта му. Но вътре в мен вместо страх се появи спокойна решителност. Ще намеря този тефтер. Целия. Ще разбера какво е писал. Защото ако целият ми живот може да се оцени с един превод — поне финала ще си взема обратно. Погледнах през прозореца: смрачаваше се, градът се свиваше в вечер. Някъде от другата страна на реката, вероятно, някой вече бе разбрал, че пликът е стигнал, но не до този, за когото е бил. Но вече беше късно. Историята наистина беше започнала. И да я завърша можех само аз.