Пазачът на гората намерил едно слабо куче, вързано за дърво, държащо мухлясало писмо в зъбите си. Като го прочел, старецът останал без думи.

Дядото започнал да чете внимателно, а след като разчел надрасканото, пуснал една сълза, седнал до кучето и го прегърнал силно…

Писмото било написано с пожълтели ръце и още от първите редове си личало, че го е писал дете, което не е много учено:

„Здравейте, не знам кой ще прочете това, но ви моля да помогнете на кучето ми – Тишка. Той е най-верният и единственият ми приятел. Но не мога да го храня. Той е добър и никога не е обидил никого. Родителите ми починаха преди няколко месеца, когато банята ни се запали. А Тишка ме спаси. Но аз живея сам, на 11 години съм и едва се оправям с домакинството и малко умея да пиша. Не ме съдете строго, аз го обичам с цялото си сърце. Но иначе той ще умре заедно с мен.“

Старецът се разплакал, след като прочел писмото. И вече знаел какво трябва да направи.

Прерязал въжето и взел кучето със себе си. Знаел, че то пак ще го отведе при малкия си стопанин.

Оказало се, че момчето живее в съседно село, в което почти не били останали хора.

Скоро дядото се сприятелил с момчето; имал си собствено стопанство. Предложил му да му помага и да заживеят заедно. Момчето се съгласило, и скоро преместили стопанството му в дворчето на дядото и заживели заедно – като внук и дядо.