Останах сам с девет деца. След като майка им почина, девет чифта очи ме гледаха и чакаха да им кажа какво ще стане по-нататък.

И, Боже, колко е тежко да си родител и да усещаш, че и ти самият нямаш отговор.

Така започна всичко за мен.
Не с план. Не с някаква извънредна смелост.
А със страх, който нямах право да покажа.

От малко село съм. Обикновена къща, две стаи, двор с утъпкана земя. Жена ми си отиде след болест, която не я пощади — колкото и да се надявахме, колкото и да се молихме. Една сутрин останах вдовец. И баща на девет деца — сам.

Първият ден след погребението беше най-тежък. Не защото беше тихо, а защото нея вече я нямаше. Станах по-рано от всички, по навик. Сложих вода да се стопли и за секунда ми дойде да извикам към спалнята:
„Хайде, ставай, децата закъсняват.“

Тогава разбрах, че вече няма кой да отговори.

Най-големият, Йон, е на 19. В деня, в който майка му почина, сякаш остаря с десет години. След първата вечер вече не плака. Отиде и си намери работа в една работилница в съседното село. Връща се вечер уморен, с ръце, изцапани с масло, но никога не се оплаква. Само ми казва:
„Тате, нищо, ще се справим.“

Мария е на 16. Тя е тяхната малка майка. Пере, готви, люлее, чисти. Никога не съм я чул да каже, че ѝ е тежко. Но нощем, когато мисли, че никой не я вижда, я забелязвам как гледа снимката на майка си и си хапе устните, за да не заплаче.

Георге, на 14, е мълчалив. Винаги е бил такъв. След смъртта на майка си се затвори още повече. Стои много навън — цепи дърва, поправя каквото се счупи. Като го питам какво прави, отговаря:
„Каквото трябва.“

Ана е на 12 и още пита защо мама си е отишла и кога ще се върне. Тя не разбра смъртта. Само липсата. Всяка вечер ме моли да ѝ разкажа приказка — точно както го правеше майка ѝ.

После са двамата близнаци, по на 10 години. Карат се, помиряват се, смеят се, забравят. Тези деца, без да знаят, ме държаха на крака. Защото когато ги чуя да се смеят, разбирам, че животът все още продължава.

Най-малките… те са най-голямата ми болка.

Едното е на 7 и още плаче нощем.
Другото е на 5 и търси майка си из къщата.
А последното, най-малкото, е едва на 2 — никога няма да я запомни. Него го прегръщам най-силно. Защото знам, че любовта, която не е успял да получи от нея, ще трябва да я получи двойно от мен.

Нямам пари. Нямам помощ. Нямам дни без тревоги.
Имало е моменти, когато нощем съм сядал на прага и съм плакал на тихо, за да не ме чуе никой.

Но никога не съм имал мисъл да се откажа.

Защото те не са ме избрали.
Защото не са поискали да се родят в бедно семейство.
Защото, когато ме гледат, не виждат уморен мъж. Те виждат единствената си опора.

Научих се да пера, да готвя, да шия, да галя, да се карам, да прощавам. Разбрах, че не е нужно да си силен, за да издържиш. Нужно е просто да обичаш повече, отколкото те боли.

Може би не мога да им дам всичко, което имат другите.
Но мога да им дам нещо, което не се купува:

сигурността, че няма да бъдат изоставени.

И докато дишам, децата ми ще знаят едно със сигурност:
че татко не си е тръгнал.