Млад тракторист отгледал вълче, което попаднало в капан, а по-късно звярът го завел на странно място.

Гриша рязко се обърна. Гласът беше познат, но не можеше веднага да се сети на кого принадлежи. От сянката на едно дърво излезе дребна фигура – беше дядо Кольо, старият приятел на баща му.

— Момче, ти ли си? Да не сънувам? — старецът присви очи и се приближи.

— Аз съм, дядо Кольо… Върнах се… Ама татко го няма вече… — промълви Гриша и усети как гласът му потреперва.

Дядото въздъхна тежко и го тупна по рамото.

— Трудно е, момче… Ама ти си млад, ще се справиш. Хайде, ела с мен. Няма смисъл да стоиш тука сам.

Гриша кимна и последва стареца към дома му. Когато влязоха вътре, мирисът на чай и дървесен дим го удари в ноздрите. Старецът извади две чаши и наля гореща запарка от билки.

— Разкажи ми, момче, как беше в казармата? — попита Кольо, сякаш искаше да отвлече вниманието му.

— Тежко беше, но свикнах. Най-трудното беше да бъда далеч от дома… А сега, като се върнах, всичко е различно… — въздъхна Гриша и прокара ръка през косата си.

Дядо Кольо го изгледа внимателно и каза тихо:

— Слушай, Гриша… Преди да си отиде, баща ти спомена нещо за тебе. Каза, че ако се върнеш, трябва да ти дам нещо. Почакай тук.

Старецът влезе в другата стая и след минута се върна с малка дървена кутия. Подаде я на Гриша, който я взе с треперещи ръце. Отвори капака и вътре видя стара снимка на баща си и едно писмо. Разгъна листа и започна да чете.

„Сине, ако четеш това, значи не съм доживял да те посрещна у дома. Знам, че е тежко, но трябва да бъдеш силен. Имам още нещо да ти кажа – в гората, близо до нашата стара ловна хижа, има нещо, което трябва да видиш. Там ще намериш отговорите на някои въпроси. Довери се на сърцето си.“

Гриша стисна писмото в ръце. Думите на баща му го накараха да се почувства сякаш духът му все още беше тук.

— Дядо Кольо, знаеш ли за какво говори татко? — попита той.

— Не съм сигурен, момче, но баща ти често ходеше в тази хижа, особено последните години. Може би наистина трябва да отидеш…

На следващата сутрин Гриша рано стана, взе фенерче, нож и малко храна, след което пое към гората. Пътеката беше обрасла, но все още си я спомняше от детството. Докато вървеше, усети странно присъствие. Внезапно, зад един храст, се появи вълк.

Беше млад, но силен, със сива козина и пронизващи очи. Гриша спря рязко, готов да се отбранява, но вълкът не изглеждаше агресивен. Напротив, гледаше го като стар познайник.

— Ти… — прошепна Гриша, спомняйки си за малкото вълче, което беше отгледал преди години. — Не може да си ти…

Вълкът пристъпи напред, обиколи го веднъж и после бавно тръгна по пътеката. Спираше и поглеждаше назад, сякаш го канеше да го последва.

Гриша пое дълбоко дъх и тръгна след него.

След около половин час ходене вълкът спря пред старата ловна хижа. Гриша пристъпи към вратата и я бутна. Скърцащо се отвори, разкривайки тъмнина вътре. Запали фенерчето си и започна да оглежда помещението. Беше пълно с прах, но на една от масите имаше нещо, което привлече вниманието му.

Кутия. Още една кутия, подобна на тази, която дядо Кольо му даде. Отвори я с разтуптяно сърце и вътре намери дебел тефтер.

Разлисти първите страници. Това беше дневник на баща му. С всяка следваща страница очите на Гриша се разширяваха. Там пишеше за стара семейна тайна, за нещо заровено в гората… за място, което баща му беше пазил в тайна.

Изведнъж се чу шум отвън. Вълкът стоеше на прага и го гледаше. Сякаш му казваше: „Време е да продължиш напред.“

Гриша стисна дневника и излезе навън. Сърцето му биеше лудо. Нещо му подсказваше, че животът му никога повече няма да бъде същият…