— „Кой ще ви вземе за осиновяване, мамо? Вие сте близначки — това са две усти за хранене.“

Само това чувахме около себе си през цялото си детство.

Запомнихме тази фраза още преди да помним миналото си. Тя живееше по коридорите на дома — между олющените стени, в шума на чехлите на възпитателките, във въздишките на възрастните, които идваха „само да погледнат“. Те винаги ни гледаха една по една. Първо мен. После сестра ми. А после — един друг, сякаш смятаха наум.

Казвахме се Аня и Яна. Приличахме си като отражение в мътно огледало: едни и същи очи, еднакви бенки на врата, но характерите ни бяха сякаш от различни светове. Яна умееше да се усмихва дори когато ѝ се плачеше. А аз умеех да мълча така, че на възрастните им ставаше неудобно.

Един път почти ни взеха.

Една жена със светло палто дълго държа Яна за ръката, галеше я по косата, говореше ѝ мило — прекалено мило. После се наведе към възпитателката и тихо попита:
— А другата… задължително ли е?

Стоях на два крачки и чух всичко. Яна — също. Тя стисна ръката ми толкова силно, че ноктите ѝ се впиха в кожата ми, и прошепна:
— Ако не сме и двете, тогава — никак.

Жената си тръгна. Ние останахме. Оттогава Яна спря да се усмихва на чужди хора.

Годините минаваха. Домът се променяше, децата — не. Преместваха ни от група в група, обещаваха „да помислят“, „да пробват“, „да намерят вариант“. Научихме се да не вярваме. Пораснахме твърде рано: аз — в тишината си, Яна — в своята решителност.

В деня на осемнадесетия ни рожден ден никой не каза тези думи на глас. Но те висяха във въздуха като присъда: вече не сте нужни на никого.

Тръгнахме си заедно. С една чанта за двете и адрес на общежитие, написан на късче хартия.

Минаха много години.

Един ден, в малък град, в обикновено училище, едно момиченце се приближи до Яна и я попита:
— Вярно ли е, че ти и сестра ти винаги сте заедно?

Яна се усмихна — за първи път отдавна, истински — и отговори:
— Защото някога не искаха да ни вземат. А сега знаем колко струва това, че сме две.

Понякога ни питат дали не съжаляваме, че така и не намерихме семейство.

Ние винаги се споглеждаме и казваме едно и също:
— Не го намерихме. Ние го станахме.