Измъчено куче излезе от гората с раница на гърба си. Съдържанието ѝ разтърси полицията.

— Гром, айде! — извика стопанинът му.

Кучето развълнувано завъртя опашка. Тези разходки в гората бяха тяхната обща страст: Александър береше гъби, а Гром души нови миризми и гонеше катерици.

Тази сутрин беше особена — хладна, но слънчева, с лека мъгла над върховете на боровете. Перфектно време за “тих лов”, както гъбарите наричат хобито си. Александър се приготви бързо: термос с чай, два сандвича, нож, кошница. В последния момент метна в раницата стар бележник с молив — професионална деформация на геодезист, винаги да има нещо за записване.

Първите два часа минаха страхотно. Кошницата натежа от здрави манатарки и златисти пачи крак. Гром ту изчезваше напред, ту се връщаше, лаейки бодро за новите си открития.

— Какво ще кажеш, приятел? Още час и се прибираме? — Александър потупа Гром по врата, вадейки телефона, за да снима един разкошен подосиновик.

“Няма обхват” — премигна безразлично екранът.

— Нищо, скоро ще се появи — промърмори той, щракна снимката и пъхна телефона обратно в джоба.

Навлязоха в непозната част на гората. Старите дървета растяха толкова гъсто, че почти не пускаха слънчевата светлина. Под краката му се мяркаха паднали стволове, обрасли с мъх.

— Гром, до мен! — извика Александър, усещайки леко неспокойство.

И тогава се случи нещо неочаквано и ужасно — кракът му се хлъзна по мокрото дърво. Остра болка прониза глезена, свят му се зави. Опита се да се задържи за нещо, но вместо това разпиля съдържанието на разкопчаната си раница.

— М-мамка му… — изпъшка той, пробвайки да стане. Кракът не го слушаше.

Гром започна тревожно да скимти, буташе с нос лицето му.

— Спокойно, приятелю, спокойно… — Александър се опита да се усмихне, но излезе само болезнена гримаса.

Времето течеше… Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Всеки опит да стане или поне да пропълзи завършваше с толкова остра болка, че му причерняваше.

Знаете онова чувство на безпомощност, когато осъзнаеш, че сам няма да се измъкнеш? Е, точно това изпита Александър.

— Мисли, Сашо, мисли… — прошепна си той, опитвайки се да запази трезвост на ума.

Погледът му попадна върху разпилените неща от раницата — бележник, молив, телефон без обхват. И верният Гром, който не помръдваше от него. Идеята дойде внезапно…

— Гром, ела! — гласът му трепереше, но командата прозвуча ясно.

Кучето пристъпи към него, загледано вярно в очите му.

С треперещи ръце Александър изтръгна лист от бележника. „Ако намерите тази бележка — помогнете! В гората съм, кракът ми е счупен, няма обхват. Приблизителни координати: квадрат 25-26, при старата сечище…“ Той довърши още няколко думи и доволно го прочете.

Гром чакаше търпеливо, докато стопанинът му привързваше раницата на гърба му.

— Слушай внимателно, приятелю… — Александър хвана муцуната му и доближи лице до неговото. — Най-важното сега — върни се вкъщи! Разбра ли? Вкъщи!

Гром тихо скимтеше, не искаше да оставя стопанина си.

— Домой, Гром! Бързо!

Кучето направи няколко колебливи крачки, обърна се.

— Напред! — последната команда прозвуча дрезгаво.

И Гром се затича. Казват, че кучетата усещат болката ни. Може би точно затова са способни на такива подвизи? Или просто любовта ни прави по-силни — всички, без значение колко крака имаме?

Александър се облегна на ствола на бора. Смрачаваше се. Някъде в далечината бухал издаде протяжен звук. Болката пулсираше в крака му, но той се фокусираше само върху едно: Гром ще се справи, трябва да се справи. Оставаше само да чака и да вярва.

Изтерзаните лапи се пързаляха по мократа трева. Гром дишаше тежко, но не спираше, напред, само напред — към хората, към помощта.

„Домой, Гром, домой!“ — ехтеше в съзнанието му дрезгавият глас на стопанина.

И той вървеше, превъзмогвайки болката от разранените лапи, пробивайки си път през паднали клони, гъсталаци, умора и страх.

Когато най-сетне в далечината проблеснаха светлини, Гром събра последните си сили и се затича още по-бързо.

Патрулната кола спря рязко, едва не удряйки кучето.

Младият лейтенант Сергей изскочи пръв:

— Ей, приятел, откъде се взе ти?

Гром замръзна, вторачен в човека с униформата. В очите му имаше безмълвна молба: „Разберете, помогнете, побързайте!“

— Серега, виж! — подвикна колегата му. — Тоя носи раница… Има някаква бележка вътре!

Ръцете на полицая потрепериха, докато четеше.

Буквите скачаха пред очите му.

— Мамка му… — прошепна Сергей. — Връзка с диспечерите, веднага! И вода за кучето, бързо!