Зимата беше покрила двора на Андрей с меко снежно одеяло, ама верният му пес Граф, огромна немска овчарка, се държеше странно.

 Вместо да се сгуши в голямата къщичка, дето я беше направил с любов през лятото, той упорито спеше навън, направо в снега. Андрей го гледаше от прозореца и една тревога му стягаше гърдите — Граф никога не се беше държал така.

Всяка сутрин, като излизаше при кучето, Андрей виждаше, че Граф го гледа напрегнато. Щом се приближаваше до кучешката къщичка, овчарката заставаше между него и входа, ръмжеше тихо и го гледаше с молещи очи, сякаш му казваше: „Моля те, не влизай вътре.“ Това поведение, толкова странно за тяхното дългогодишно приятелство, накара Андрей да се замисли — какво толкова важно крие най-добрият му приятел?

Решен да разкрие тайната, Андрей скрои малък план — примами Граф в кухнята с ароматно парче стек. Докато кучето, заключено в къщата, лаеше с всичка сила на прозореца, Андрей се приближи до къщичката и клекна, за да надникне вътре. Сърцето му замря, когато очите му свикнаха с тъмнината и видя нещо, от което кръвта му направо застина…

…Вътре, сгушено в одеяло, лежеше малко коте — мръсно, измръзнало и почти без дъх. Очите му едва се отваряха, а телцето му трепереше от студ. Граф го беше намерил някъде и вместо да го изгони или остави, го беше приютил. Самият той спеше навън, за да не го притесни, и пазеше входа, сякаш в къщичката беше ценно съкровище.

Андрей затаи дъх. Протегна ръце, взе внимателно малкото същество и го притисна до гърдите си. В същия миг Граф се втурна към него и застана плътно до рамото му — не с ръмжене, а със загриженост, готов да помогне.

— Добро куче си ти, Граф… — прошепна Андрей, стиснал котето. — По-добро от много хора.

От този ден нататък във двора вече не живееха двама приятели, а трима. А къщичката, направена с любов, отново имаше смисъл — като малък дом за спасени души.