Една! Как да живея сега?!

Соня видя как носилката с нейната стопанка я вкараха в линейката и просто я откараха…??? Сирената виеше все по-тихо, докато колата с Инна не изчезна зад хоризонта. Соня седеше на стъпалата и гледаше след тях. Опитваше се да разбере какво става. Нейната стопанка я няма, а мъжът на Инна, Павел, вече бързаше да заключи вилата. — Ей! Къде отиваш? — искаше ѝ се да попита, но вместо това само издаде тихо, жално мяукане. Павел се обърна, погледна я намръщено и изръмжа: — Ще се оправиш сама. Не е мой проблем. Соня вдигна глава и го проследи с поглед, докато той оставяше старо одеяло пред вратата, изсипа малко суха храна и без да губи време, скочи в колата. Вратата се хлопна, двигателят изръмжа и след миг той също изчезна. Остави я… сама. „Сама?!“ – Соня огледа празния двор, където започваха да се трупат първите снежни преспи. „Как да живея без нея?..“ Свита на кълбо върху одеялото, тя заслуша тишината, прекъсвана само от поривите на вятъра. Покрай нея прелетя врабчето Васко – нейният палав приятел. Кацна на покрива на беседката и зачурулика, сякаш я канеше да играят. Но Соня дори не помръдна. „Няма я повече… Той няма да се върне… Никой няма да се върне…“ И тогава чу шум. Едва доловим, като нечии леки стъпки по снега. Соня потръпна, вдигна глава и се ослуша. Звукът идваше откъм оградата. В сянката нещо проблесна. Тя застина, опъна лапи в готовност за бягство, но любопитството я закова на място. Някой идваше… От сенките се появи слаба фигура – малко момиче, облечено в тънко яке, със зачервени бузи и премръзнали пръсти. То държеше нещо в ръката си – парче хляб. – Коте? – прошепна детето с разтреперан глас. Соня мръдна уши и присви очи. Момичето направи плахо крачка напред и остави парчето хляб на снега. – Аз… няма къде да отида. – Гласът ѝ беше тих, почти заглъхнал от студа. – Може ли да остана при теб? Соня не разбираше напълно думите, но усещаше нещо познато – самота. Беше различно от гласа на Павел – нямаше грубост, нямаше безразличие. Котката бавно се приближи, подуши малката ръка, която трепереше, и усети познатата топлина на живо същество. Тя тихо измърка. Момичето се усмихна и внимателно седна на стъпалата, като притисна ръце към гърдите си. Вятърът свиреше между дърветата, но сега в двора вече не беше напълно пусто. Бяха две. Соня не беше сама повече.