„Дядото качил внучката в колата — ама изведнъж пътят им бил преграден от бандити! А когато видели какво има тя под роклята… направо онемели!“

Дядото качи внучката си в старата „Лада“ и внимателно ѝ сложи колана.

— Седи мирно, Марийке — каза ѝ той. — Сега ще минем през гората и сме си у дома.

Но тъкмо бяха излезли на пуст участък от пътя, когато пред тях рязко изскочиха два черни джипа. Спирачките изсвистяха.
От колите слязоха трима — с кожени якета и нагли усмивки.

— Е, какво става, дядо — проточи единият. — Добър ден сме уцелили. Документи, пари… я да видим и момиченцето.

Дядото стисна волана, кокалчетата му побеляха.

— Детето е болно. Не я пипайте — каза тихо.

— Абе, ние ще проверим — ухили се вторият и дръпна вратата.

Марийка изведнъж сама излезе напред. Спокойна. Прекалено спокойна за дете.

— Недейте — каза тя с равен глас. — Няма да ви хареса.

Бандитите избухнаха в смях.

— Я гледай колко е смела! А това под роклята ти какво е? — единият протегна ръка.

В този момент платът леко се разтвори.

Те видяха широк медицински корсет с метални ребра, стегнат с колани. А под него — добре скрит черен правоъгълник с мигаща лампичка и кабели.

Усмивките им изчезнаха за миг.

— Това… какво е? — изръмжа главатарят.

Дядото бавно слезе от колата.

— Оперативен датчик — каза спокойно. — Сигналът вече е изпратен.
В момента сте в зона, където всичко отива директно в управлението.

Всъщност никакъв датчик нямаше.
Това беше стар уред за поддържане на гръбнака и обикновен медицински тракер.
Но бандитите не го знаеха.

В далечината се чу сирена.

— Мамка му… да се махаме! — изкрещя някой.

След секунди джиповете изхвърчаха, вдигайки прах и камъни.

Когато всичко утихна, Марийка си пое дъх и погледна дядо си:

— Правилно ли направих?

Той клекна пред нея, прегърна я силно и прошепна:

— Ти беше по-смела от всички възрастни, които познавам.

Сирената така и не се появи.
Но от този ден дядото разбра: понякога най-силното оръжие е студената глава и смелото сърце, дори когато са скрити под една обикновена детска рокля.