Думи, които разтърсват: разказ на оцелял от трагедията в Петрохан

Една от жертвите в Петрохан – Ивайло Иванов, и оцелял от тройното убийство в хижата – Ивайло Калушев, са дали съвместно интервю преди 7 години в ефира на БНР.

Сегашните деца нямат детство, казва Иво Калушев – създател на Школа за приключения Роук:

„Това е тенденция, която се забелязва от доста време насам, но в момента е някак плашеща ситуацията. Причините, предполагам, са доста комплексни, но това, която наблюдаваме е, че децата все повече и повече се отчуждават от семейството, прекарват все повече и повече време в училище. В момента се налага схема на целодневно обучение в много училища.

Това е нещо, което може би идва от родителите, които просто пращат децата на „отглеждане“ в училището и то в момента в частните училища е факт на много места – деца, които са цел ден на училище, учебни часове, които са по 60 минути и всъщност тези деца, те нямат детство и започва да се вижда все повече и повече тези липса на детство.

Има един цял свят, за чието съществуване тези деца изобщо не знаят нищо. Това е светът на игрите, на спортовете, на планината, всичко се капсулира в училище и това се забелязва по много плашещ начин. самите деца са доста „угаснали“, бих казал.“

Ивайло Иванов от Българската асоциация по екстремни спортове, който също е част от школата, допълва:

„В училище децата на практика следват модела на цял работен ден, в който те вместо да са до обяд на училище и след това да имат свободно време предимно за игра, повтарят деня на възрастните. Природата напълно липсва в цялото им ежедневие.“

Иво Калушев обяснява, че децата вече не знаят как да си играят:

„Ние работим и с частни училища и с държавни училища и това, което получаваме като обратна връзка от самите директори, от самите учители на тези училища, е доста обезпокоително. Това са деца, които буквално не знаят какво е да си играят. Става дума за базови умения и познания за това да си играеш, дори това го няма, Учители по физическо споделят, че първото, което трябва да учат децата, е как да си играят. Не на конкретни игри, а как да си играят въобще.“

Тази обезпокоителна тенденция може да се подсили при налагане на целодневната форма на обучение в училище, за която настояват и много родители, които в нея пък виждат възможност да обегчат своите ангажименти към деня на децата им.

Школата за приключения, която съществува над 25 години предупреждава, че в сравнителен план това „угасване на играта и на детските мечти“ се случва едва в последните години.

Контролирания досег с екстремните спортове и оцеляването в досег с природата могат да вдъхнат увереност на децата във възрастноватата група от 10 до 15 годишните и да ги научат да се справят сами със сложни ситуации и изпитания

След кратко боледуване на 4 февруари 2026 година ни напусна Илия Цоцин – актьорът, който десетилетия наред караше българската публика да се смее с лекота, човечност и неподражаемо чувство за хумор.

С кончината му си отива една от разпознаваемите фигури на българската комедийна сцена от втората половина на ХХ век – артист, чието присъствие носеше топлина и усещане за близост, независимо дали беше на театралната сцена, пред телевизионната камера или на естрадния подиум, пише soc.bg.

Илия Цоцин е роден на 12 декември 1940 година в Гълъбово. Още в младежките си години открива привличането си към сцената и актьорското изкуство – избор, който определя целия му живот. Завършва ВИТИЗ, където получава солидна професионална подготовка и формира актьорския си стил – естествен, ненатрапчив и силно ориентиран към живия контакт с публиката.

Двамата създават десетки скечове и сценични програми, които се играят из цялата страна и се радват на изключителна зрителска любов. Техният хумор е човешки, разбираем и близък до ежедневието – смях без злъч, ирония без злоба, комедия, в която публиката разпознава себе си.

Освен на сцената, Илия Цоцин оставя следа и в телевизията и киното, където често е търсен за характерни роли – малки на пръв поглед, но запомнящи се с присъствието и тембъра му. Той никога не търси шумна слава, но печели трайно място в сърцата на зрителите с постоянство и искреност.

В по-късните си години Цоцин неведнъж говори открито за трудния път на артиста, за преходността на популярността и за достойнството да останеш верен на професията си дори когато прожекторите угаснат. До последно остава свързан със сцената и с публиката, за която винаги е казвал, че е най-строгият, но и най-справедливият съдник.

Смъртта на Илия Цоцин бележи края на един дълъг и честен артистичен път. Остават записите, спомените, репликите, които още предизвикват усмивка, и усещането за едно време, в което хуморът беше простичък, но дълбоко човешки. Българската сцена губи свой верен служител, а публиката – артист, който умееше да я разсмее, без да я наранява.