Вълчицата я хвърлиха в морето. Човекът, при когото доплува, никога няма да забрави този ден.

Стоеше на ръба на скалата до водата, разхождайки стария си лабрадор. Небето беше сиво и мрачно, морето тихо, но изведнъж се чу плясък — не от вълна, не от птица. Нещо различно. Вгледа се. Между вълните, трепереща и изтощена, плуваше тя — вълчицата.

Без да се замисля, той скочи във водата. Ледената вълна го прониза, но той не чувстваше нищо, освен как сърцето му бие силно. Доплува до нея, грабна тялото ѝ и с всичка сила заплува обратно.

И двамата лежаха дълго на камъните, дишайки тежко, но живи.

Заведе я у тях — в малко селце на ръба на гората, където живееше сам. Хората го гледаха странно — „вълк е, див звяр“ — шушукаха. Но той усещаше, че тя не е обикновена. В очите ѝ имаше нещо човешко. Нарече я Сера.

Сера живееше близо до къщата, не вътре — под навеса. Свободна, но не дива. Не говореха — нямаше нужда. Разбираха се без думи. С времето тя се оправи напълно. Пролетта той забеляза следи от други вълци около гората. Сера прекарваше повече време навън, но всяка вечер се връщаше.

Един ден изчезна. Нямаше я с дни. Той се притесни — мислеше най-лошото. Но се върна. И не беше сама — водеше трима малки вълчета. Един тъмен, друг почти бял, третият със златни очи.

Остави ги при него. Като че ли знаеше: той няма да ги изостави.

Минаха години. Малките пораснаха. Сера остаря, но остана при него. Всяка вечер стоеше пред прага, гледайки залеза. Той — с чаша чай, тя — с вдигната глава, душеща вятъра.

Често си спомняше онзи ден, когато я извади от морето. Тогава я спаси, но може би всъщност тя го беше спасила — от самотата, от забравата, от самия себе си.

И така историята, започнала с предателство, свърши с доверие, топлина и нов живот — за двамата.