Влязох в цветарницата да купя букети за жена ми и дъщеря ми. Тъкмо си бях избрал един, когато забелязах възрастен човек, който стоеше на входа.

Беше облечен в стар, но чист дъждобран, изгладен панталон и лъснати обувки. Под якето носеше обикновена риза. Не изглеждаше като бездомник. По-скоро като човек, когото животът не е щадил, но който въпреки всичко е запазил достойнството си.

Младата продавачка, може би на около двайсет години, дори не го погледна. Нетърпеливо му изсъска:
— Какво правиш тука, дядо? Пречиш на клиентите.

Възрастният човек кротко отвърна:
— Извинявайте… Колко струва едно клонче мимоза?

Момичето превъртя очи и с презрителен тон каза:
— Шегуваш ли се? Личи си, че нямаш пари. Защо изобщо питаш?

Дядото измъкна от джоба на якето си три смачкани десетеврови банкноти.
— Може ли за трийсет евро да намерите нещо? — попита с надежда.

Продавачката изсумтя, погледна го подигравателно и без да се бави, бръкна в един кош и му подаде почти изсъхнало, пречупено клонче мимоза.

— На, взимай го. И изчезвай.

С треперещи ръце старецът взе клончето и внимателно се опита да го изправи. Видях как една сълза се стече по набръчканата му буза. Тази сълза… прободе ме право в сърцето.

Не можех да оставя нещата така.

Приближих се до продавачката, сложих на тезгяха двата букета, които бях избрал, и спокойно, но твърдо казах:
— Моля, подгответе трите най-красиви букета, които имате. Най-скъпите.

Тя ме изгледа с усмивка, която уж беше учтива, но всъщност беше алчна. През това време се приближих към възрастния човек.

— Господине — казах тихо — бихте ли изчакали малко? Имам един подарък за Вас.

Той ме изгледа изненадано, опитвайки се да скрие смущението си.

Продавачката бързо приготви три прекрасни букета — композиции от рози, украсени с нежни клончета мимоза и ароматен евкалипт.

Платих, взех букетите и подадох единия на стареца.
— Заповядайте. За кого искахте да купите цветя?

Старецът притисна букета в ръцете си, а очите му отново заблестяха от сълзи.
— За жена ми — прошепна. — Днес е рожденият ѝ ден… От година е в хоспис. Исках поне едно клонче мимоза да ѝ занеса. Това са любимите ѝ цветя…

Бучка заседна в гърлото ми.

— Тя заслужава нещо много по-красиво от изсъхнало клонче — казах тихо.

Старецът не спираше да благодари, треперейки от емоция.

След това се обърнах към продавачката, която вече ни гледаше притеснено:
— Ако във вашата цветарница така се отнасяте с хората, бих искал да говоря с управителя.

Тя мълчаливо ми подаде визитка. Обадих се веднага и разказах на собственика всичко. Той беше потресен и обеща да вземе мерки.

Докато излизахме, видях, че продавачката беше повикана на разговор — и по лицето ѝ разбрах, че няма да е приятен.

Старецът тръгна бавно, стискайки букета сякаш държеше най-ценния съкровище на света. А аз почувствах, че този ден не просто купих цветя. Спасих малко човешко достойнство.