Анна винаги казваше, че нейната лайка Луна не е просто куче, а част от семейството.

След като мъжът ѝ си тръгна, а децата се разпръснаха по света, Луна стана нейната тиха радост и най-верният ѝ спътник. Всяка сутрин двете се разхождаха по горската пътека край къщата и кучето винаги се връщаше още при първото ѝ подсвиркване.

Но една дъждовна вечер всичко се промени. В далечината избухнаха фойерверки — някой празнуваше рожден ден. Луна се стресна, дръпна се рязко, измъкна се от повода и изчезна в гъсталака.

Анна я викаше, крещеше, докато гърлото ѝ не започна да пари от болка, но в отговор имаше само дъжд и тишина. Нощта мина в сълзи. В следващите дни тя обикаляше гората, лепеше обяви, разпитваше съседите. В замяна получаваше само съчувствени погледи и поклащане на глава.

Мина една седмица. Всяка минута се влачеше като вечност. Домът окончателно опустя — без топлото кучешко дишане до краката ѝ и без радостния лай пред вратата.

На осмия ден Анна, вече изтощена и отчаяна, отново тръгна към гората. И точно когато почти беше загубила надежда, чу тихо скимтене. Сърцето ѝ спря.

Зад повалено дърво, сред мокрите листа, Анна видя Луна.

Лайката лежеше на една страна, почти слята със земята. Задният ѝ крак беше заклещен в ръждив капан, зъбите му се бяха впили дълбоко в плътта. Козината беше слепнала от кал и кръв, очите — помътнели, но щом чу познатите стъпки, Луна едва-едва помръдна опашка.

— Луна… момичето ми… — Анна падна на колене, без да усеща нито студа, нито болката в краката си.

Кучето се опита да вдигне глава и тихо изскимтя — не толкова от болка, колкото от облекчение. Тя беше чакала. Знаеше, че стопанката ѝ ще дойде.

Ръцете на Анна трепереха толкова силно, че едва си поемаше дъх. Капанът беше стар, ловджийски, с много силна пружина. Тя се опита да го разтвори, но нямаше сили. Сълзите капеха направо върху мократа козина.

— Издържай… моля те, издържай… — шепнеше тя отново и отново.

Анна съблече якето си, уви лапата, за да защити поне малко Луна, и със стиснати зъби се хвърли с цялото си тяло върху желязото. Нещо щракна. Капанът поддаде. Още едно усилие — и зъбите се разтвориха.

Луна тихо изписка, но веднага облиза Анна по бузата, сякаш се извиняваше за болката си.

Анна внимателно освободи лапата, притисна кучето към себе си и остана така няколко минути, просто я прегръщаше, усещайки как под ръцете ѝ още бие живо сърце.

Пътят обратно беше дълъг. Анна носеше Луна на ръце, спъваше се, падаше, пак ставаше. В главата ѝ имаше само една мисъл: дано да успеем.

По-късно ветеринарят каза, че ако Анна беше дошла дори ден по-късно, лапата е щяла да бъде ампутирана. А може би и не само лапата…

Луна оцеля. Дълго не можеше да става, дълго се учеше отново да ходи, накуцвайки, но всеки път, когато Анна сядаше до нея, тя слагаше муцуна в скута ѝ и въздъхваше — спокойно, по домашному.

Сега вече не ходеха в онази гора. А вечер Анна винаги проверяваше дали портата е заключена и стискаше повода още по-здраво в ръката си.

Понякога Луна тихо скимтеше насън. Тогава Анна се навеждаше, галеше я зад ухото и прошепваше:

— Тук съм. Намерих те. Никога повече няма да те загубя.

И Луна отново заспиваше — на топло, в безопасност, у дома.