Ало, бърза помощ ли е? Аз… аз намерих бебе във входа. Мисля, че някой го е изоставил. Моля ви, елате възможно най-бързо!

…Изглежда, някой го е оставил. Моля ви, елате колкото се може по-бързо! — каза Кристина, а сърцето ѝ още блъскаше от ужас. Гласът на линейкаря отсреща беше спокоен и уверен:
— Не се притеснявайте, вече тръгваме. Моля ви, останете при бебето и, ако можете, го завийте с нещо по-топло.

Кристина веднага свали своя пуловер и внимателно зави мъничето. Кожата му беше студена, но за щастие дишаше. Очите му бяха затворени, но малките му пръстчета от време на време помръдваха.

Не можеше просто да стои и да чака — огледа се, дали няма нещо, което може да помогне. Свали едно старо одеяло, захвърлено върху фотьойл, и положи бебето върху него. Междувременно в коридора започнаха да се събират съседи. Една възрастна жена се приближи и загрижено гледаше случващото се:
— И аз чух нещо, ама си помислих, че е котка — прошепна тя.

— Някой просто го е оставил тук… — гласът на Кристина трепереше.
— Случва се и такива неща. Горкото дете — въздъхна жената и се прекръсти.

Само след няколко минути пристигна линейката. Двама санитари веднага дотичаха. Кристина отстъпи назад, но очите ѝ не се откъсваха от бебето. Единият от тях го прегледа внимателно, после кимна:
— Живо е, но доста измръзнало. За щастие го намерихте навреме.

Кристина издиша с облекчение, макар че гърдите ѝ все още бяха свити от напрежение.
— Мога ли да дойда с вас? Или… да ви придружа? — попита тихо.
— Разбира се. Елате — отговори санитарят.

В линейката Кристина се опитваше да подреди мислите си. Все още не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея. В болницата прегледаха бебето — потвърдиха, че е на няколко дни, момче, и — благодарение на нея — вече е в добри ръце.

Скоро пристигна и полицията. Съставиха протокол, започнаха да разпитват съседите. Оказа се, че никой нищо не е видял. Не можаха веднага да открият родителите на детето.

Кристина остана в болницата с часове. Гледаше как малкото телце почива под топлите завивки, как лекари и сестри минават и шепнат около него. Нещо се размърда в нея. Нещо дълбоко, неясно, но силно. Не беше просто съжаление — беше нещо повече.

— Мога ли да го задържа…? — изтърва тя тихичко, когато една от сестрите я попита дали е добре.
Медицинската сестра се усмихна:
— Не става толкова лесно, но… ако наистина го чувствате така, може да кандидатствате като приемен родител. Много такива истории свършват с осиновяване…

Минаха няколко седмици. Кристина подаде всички нужни документи, изкара обученията. Малкият, когото временно нарекоха „Адам“, всеки ден ставаше по-силен. Когато ѝ се усмихна за първи път, Кристина разбра, че това не е било случайно.

Един ден, когато вече бяха у дома, тя го люлееше в ръце и тихо му тананикаше. Малките му пръстчета се вкопчиха в нейния. В очите ѝ се появиха сълзи.

Не го беше планирала, не беше готова — но съдбата реши, че една лятна утрин тя ще стане майка.
И това промени всичко.