Продължението на историята

Той опита парче месо, дъвка замислено и накрая каза: — Е… става. Само че малко е сухо. Аз обикновено обичам по-мазничко. И това беше всичко. Нито „вкусно“, нито „благодаря“, нито дори обикновено човешко възхищение, че една жена е стояла цял ден до печката. Просто присъда на ресторантски критик от квартален мащаб. Усмихнах се напрегнато. — Ясно. Може би ще пробваш салатата? Мартин кимна, загреба с вилицата си листа от салата и се намръщи: — Майонеза няма ли? Тези модерни масла не ги разбирам. Без майонеза е като трева. В този момент нещо в мен тихо се счупи. Не, не ставаше дума за храната. А за това как възприема човека всичко — сякаш му се дължи. Сякаш не съм се старала цял ден заради него, а просто изпълнявам функцията на безплатен кетъринг. Но истинският спектакъл започна по-късно. След вечерята сложих чай и извадих малки пастички, купени от хубава сладкарница. Мартин се оживи: — О, сладкото го уважавам. Я да видим, струва ли си парите. СТРУВА ЛИ СИ ПАРИТЕ. Не „нашите“. Не „колко е вкусно“. А — дали си струва парите. 

Взе пастичка, изяде половината и веднага започна да разсъждава: — Изобщо не разбирам защо хората харчат толкова за ядене. Ти сигурно днес си дала сто-двеста лева. А какъв е смисълът? Стомахът все едно всичко смила еднакво. Едва не се задавих с чая. Човекът седи у дома ми, яде приготвената от мен вечеря, пие чая ми, дояжда пастичките ми — и успоредно чете лекция за безсмислените разходи. А после започна най-интересното. Мартин се облегна назад на стола, огледа ме с оценяващ поглед и изведнъж каза: — Знаеш ли, на живо изглеждаш по-добре, отколкото на снимките. В началото мислех, че си по-възрастна. Благодаря, естествено. Почти комплимент. — А и формата ти е добра за възрастта ти — продължи той. — Сега жените след четирийсет обикновено съвсем се отпускат. Стоях и не разбирах: наистина ли смята, че това са приятни думи? Но апогеят настъпи, когато преминахме в хола. Той се разположи на дивана като у дома си, потупа мястото до себе си и с усмивка каза: — Е, домакиня, ще си „изработим“ вечерята ли? Не можах веднага да осъзная какво чух. — В какъв смисъл? — попитах бавно. 

— Хайде де — изсмя се. — Нали сме зрели хора. Защо да се преструваме на светици? Аз изобщо мисля, че щом една жена кани мъж у дома си и приготвя такава маса — значи очаква продължение. И тогава ми стана напълно ясно. Пред мен седеше петдесетгодишен мъж, който беше дошъл на вечеря с празни ръце, критикувал храната, изчислил разходите, изрекъл съмнителни комплименти и сега намекваше, че му „дължа“ нещо за собственото си гостоприемство. И най-страшното — казваше всичко това съвсем сериозно. Без сянка на смущение. Станах. — Мартине, време е да тръгваш. Той примигна изненадано: — Заради шега ли? Хайде де. Жените след четирийсет вече май с хумора сте на ти. Отворих входната врата. — Лека нощ. И тогава този човек изрече фраза, след която и последните ми съмнения изчезнаха: — Тогава поне ми опаковай малко от месото. Да не се похабява, я. Кълна се, три секунди просто го гледах, опитвайки се да осъзная мащаба на случващото се. Петдесетгодишен мъж. Инженер. С изгладена риза и лъснати обувки. Дойде при жена с празни ръце, прекара вечерта като инспектор от евтина столова, намекна за „продължение“, а накрая поиска да му увия храната за вкъщи. Мълчаливо затворих вратата. После се върнах в кухнята, погледнах остатъците от вечерята, налях си чаша червено вино и внезапно се разсмях. Защото в един момент осъзнаваш: самотата изобщо не е наказание. Истинското наказание са такива като Мартин — които искрено вярват, че са подарък за жената.